от Дитрих Бонхофер („Цената на ученичеството“, част 1 „Благодат и ученичество“, глава „Ученичеството и кръста“)
И почна да ги учи как Човешкият Син трябва много да пострада, и да бъде отхвърлен от старейшините, главните свещеници, книжниците, и да бъде убит, и след три дни да възкръсне. И явно говореше тая дума. А Петър Го взе настрана и почна да Го мъмри. А Той, като се обърна и погледна учениците Си, смъмра Петра, като каза: Махни се, Сатано, и иди зад Мене, защото не мислиш за Божиите неща, но за човешките неща. И повика народа заедно с учениците Си и рече им: Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, и така нека Ме следва. Защото който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си заради Мене и за благовестието, ще го спаси. Понеже какво се ползува човек като спечели целия свят, а изгуби живота си? Защото какво би дал човек в замяна на живота си? Защото, ако се срамува някой поради Мене и поради думите Ми в тоя блуден и грешен род, то и Човешкият Син ще се срамува от него, когато дойде в славата на Отца Си със светите ангели. (Марк 8:31-38) Тук призивът да следваме е тясно свързан с предсказанието на Исус за Неговите страдания. Исус Христос трябва да страда и да бъде отхвърлен… Писанието трябва да се изпълни. Има разлика между страдание и отхвърляне. Ако беше единствено страдал, Исус все още можеше да остане аплодираният Месия. Цялото съчувствие и възхищение на света можеше да бъде фокусирано върху Неговото страдание. То можеше да бъде видяно като трагедия със своя вътрешна стойност, достойнство и чест. Но в страданието, Христос е отхвърленият Месия. Неговото отхвърляне лишава страданието от неговия ореол на слава. То трябва да бъде страдание без слава. Страданието и отхвърлянето обобщават целия кръст на Исус. Да умре на кръста означавало да умре презрян и отхвърлен от хората. Страданието и отхвърлянето бяха положени върху Исус като Божествена необходимост и всеки опит да бъдат предотвратени е дело на дявола, особено когато идва от страна на Неговите собствени ученици, защото на практика това е опит да се попречи на Христос да бъде Христос. Петър, канарата на Църквата е този, който извършва този грях веднага след като изповядва Исус за Месия и е определен за водач. Това показва как самата идея за страдащ Месия е скандална за Църквата дори в нейните най-ранни дни. Това не е този Господ, Който тя желае и като Църква на Христос тя не желае да има закон за страдание наложен ѝ от нейния Господ. Протестът на Петър показва собственото му нежелание да страда и това доказва, че сатана е успял да се вмъкне в Църквата и се опитва да я откъсне от кръста на нейния Господ.
Следователно, Исус трябва да покаже ясно и без всякакво съмнение, че това трябва относно страданието се отнася за Неговите ученици не по-малко, отколкото за Самия Него. Точно както Христос е Христос единствено в добродетелта на Своето страдание и отхвърляне, така и ученикът е ученик, само докато споделя страданието, отхвърлянето и разпятието на Своя Господ. Ученичество означава общение със страданията на Исус и, следователно, подчинение на закона на Христос, Който е закона на кръста.
Изненадващо е, че когато Исус започва да разкрива тази неизбежна истина на Своите ученици, Той още веднъж им дава свободата да Го последват или отхвърлят. Ако някой иска да дойде след Мен, казва Той. Защото това въобще не е сигурно, дори и за учениците. Никой не може да бъде принуден, никой не може дори да се очаква да дойде. Вместо това Той казва: Ако някой е готов да отхвърли всички други предложения, които има, за да Го последва. Още веднъж всичко е оставено на личното решение. Когато учениците са по средата на пътя на ученичеството, те достигат до друг кръстопът. Още веднъж те са оставени да изберат сами, нищо не се очаква от тях, нищо не им е наложено. Толкова важно е изискването на настоящия момент, че учениците трябва да бъдат оставени свободно да направят собствения си избор, преди да им бъде разкрита цената на ученичеството.
Ако някой иска да дойде след мен, нека се отрече от себе си. Ученикът трябва да каже на себе си същите думи, които Петър каза за Христос, когато се отричаше от Него: Не познавам този човек. Себеотричането никога не е серия от изолирани действия на потъпкване или аскетизъм. То не е самоубийство, защото има елемент на собствена воля дори и в това. Да се отречем от себе си, означава да виждаме единствено Христос и не повече себе си, да виждаме единствено Този, Който върви пред нас, без да виждаме пътя, който е твърде труден за нас. Още веднъж, всичко, което себеотричането може да каже е „Той води, стой близо до Него!“.
…и да вдигне кръста си. Исус щедро подготвя пътя за тези думи като първо говори за себеотричането. Само когато напълно престанем да съзнаваме себе си, ние сме готови да вземем кръста си заради Него. Ако накрая ние познаваме единствено Него, ако престанем да забелязваме болката на собствения си кръст, ние наистина гледаме единствено на Него. Ако Исус не ни беше подготвил така милостиво за тези думи, ние бихме ги намерили за непоносими…
Да понесем кръста си не е трагедия; това е страдание дадено като пълно единение с Исус Христос. Когато дойде, то не е случайност, а необходимост. Това не е страдание, което е неотделимо от настоящия смъртен живот, а страдание, което е съставна част от специалния християнски живот. То не е страдание per se, но страдание-и-отхвърляне и то не отхвърляне за някаква кауза или убеждение, нито дори за нашата собствена, но отхвърляне заради Христос. Ако нашето християнство престане да гледа сериозно на ученичеството, ако го удавим в емоционален изблик, който не поставя скъпи изисквания и който не прави разлика между естествени и християнски опитности, тогава ние започваме да гледаме на кръста като на едно обикновено, ежедневно бедствие, като на едно от изпитанията и скърбите на живота. Тогава ние сме забравили, че кръста означава отхвърляне и срам, както и страдание… Не е необходимо да излизаме и да търсим за себе си кръст, няма нужда съзнателно да тичаме след страданието. Исус каза, че всеки християнин има свой собствен кръст, който го очаква, кръст приготвен и определен от Бога. Всеки трябва да понесе определеният му дял страдание и отхвърляне. Но всеки има различен дял. Някои Той е сметнал за достойни за най–висшата форма на страдание и им дава благодатта на мъченичеството, докато други не позволява да бъдат изкушени извън възможностите им да устоят. Но това е един и същ кръст във всеки отделен случай.
Кръстът е положен върху всеки християнин. Първото страдание за Христос, което всеки трябва да понесе е призива да скъса връзките с този свят. Това е смъртта на стария човек, която се случва при срещата с Христос. Когато се захванем с ученичеството, ние предаваме себе си на Христос чрез общение с Неговата смърт – предаваме живота си на смърт. Така се започва; кръстът не е ужасния край на един иначе добър и щастлив живот, а ни среща в началото на нашето общение с Христос. Когато Христос призовава един човек, Той го призовава да дойде и да умре. Това може да е смърт подобна на тази на първите ученици, които оставиха дом и работа, за да Го последват; или може да е смърт като тази на Лутер, който трябвало да напусне манастира и да се върне обратно в света. Но това е същата смърт всеки път – смъртта в Исус Христос, смъртта на стария човек при Неговия призив. Призивът на Исус към младия богаташ бил призив да умре, защото единствено човек, който е мъртъв за себе си може да следва Христос. На практика всяка заповед на Христос е заповед да се умре с всички наши желания и страсти. Но ние не искаме да умрем и следователно Исус Христос и Неговият призив са по необходимост нашата смърт, както и нашият живот. Призивът на Христос, Неговото кръщение, поставят християнина в средата на ежедневната арена срещу греха и дявола. Всеки ден той се натъква на нови изкушения и всеки ден трябва да страда отново заради Христос. Раните и белезите, които получава в битката, са живите знаци за участието му в кръста на неговия Господ.
Но има и друг вид страдание и срам, който не е спестен на християнина… Християнинът също трябва да преодолее изкушението, той също трябва да понесе греховете на другите… Но той със сигурност би паднал под тежестта на този товар без помощта на Този, Който носи греховете на всички. Страданието на Христос му дава сила да преодолее греха на другите като им прости. Тогава той започва да носи товарите на другите. „Един другиму теготите си носете и така изпълнявайте Христовия закон“ (Гал. 6:2). Както Христос понесе нашите грехове, така и ние трябва да понасяме греховете на хората около нас. Законът на Христос, който е наше задължение да изпълним, е носенето на кръста. Товарът на моят брат, който аз трябва да нося, не е само неговият вечен дял, неговите естествени характеристики и дарби, но и съвсем буквално неговият грях. И единственият начин да понесем неговият грях е като му простим със силата на кръста на Христос, който аз сега споделям. Така призивът да следвам Христос винаги означава призив да споделя делото на прошка на греховете на хората. Прошката е християнското страдание, което е задължение на християните да носят.
Но как християнинът може да знае какъв кръст е приготвен за него? Той ще разбере това веднага след като започне да следва своя Господ и да споделя Неговия живот. Страданието е знакът на истинското ученичество. Ученикът не е по-голям от учителя си… Ако откажем да вдигнем кръста си и да се покорим на страданието и отхвърлянето от ръцете на хората, ние губим своето общение с Христос и преставаме да Го следваме. Но ако изгубим живота си в служение и носене на кръста, ние отново ще намерим живота си в обществото на кръста с Христос. Противоположното на ученичеството е да бъдем засрамени от Христос, от Неговият кръст и от цялата омраза, която кръстът носи.
Ученичеството означава принадлежност към страдащият Христос и, следователно, въобще не е учудващо, че християните са призвани да страдат. Това е истина за всеки, който следва Христос, защото е било вярно за Него.
И като пристъпи малко напред, падна на лицето Си, и се молеше, казвайки: Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша; не обаче, както Аз искам, но както Ти искаш. Бдете и молете се, за да не паднете в изкушение. Духът е бодър, а тялото – немощно (Матей 26:39,42) Исус се моли на Своят Отец да Го отмине чашата и Неговият Отец чува молитвите Му. Защото чашата на страданието наистина Го отмина – но само чрез нейното изпиване. Когато коленичи втори път в Гетсиманската градина, Той получава увереност, че страданието наистина ще Го отмине, когато го приеме. Това е единственият път към победа. Кръстът е триумф над страданието.
Страдание означава да бъдеш отделен от Бога. Следователно, тези, които живеят в общение с Него не могат да страдат истински. Тази старозаветна доктрина е изрично потвърдена от Исус. Затова Той поема върху Себе Си греха на целия свят и чрез това доказва победата Си над него. Той понесе цялото бреме на човешкото отделяне от Бога и в самият акт на пиене на чашата направи така, че тя да Го отмине. Той идва, за да победи страданието на света и поради това трябваше да я изпие до дъно… Страданието трябва да бъде понесено, за да може да отмине…
Защото Бог е Бог, Който понася. Божият Син понесе нашата плът, Той понесе кръста, Той понесе греха и така ни изкупи. По същия начин Неговите последователи са призвани да понасят и точно това означава да бъдеш християнин... Но Исус приканва всички, които са отрудени и обременени да хвърлят своите товари и да вземат Неговия върху себе си – и този товар е лек и игото Му е благо. Бремето и товарът на Христос е неговият кръст. Да отидеш под знака на кръста не е нещастие и отчаяние, но мир и почивка за душата, това е най – великата радост…
„Ученичеството не е ограничено до това, което можеш да схванеш – то трябва да надмине всяка представа. Потопи се в дълбоките води на собственото си разбиране и Аз ще ти помогна да разбереш как Аз разбирам. Объркването означава истинско разбиране. Да не знаеш къде отиваш е истинското знание. Моето разбиране надвишава твоето. Така Авраам тръгна заедно със своя Отец, без да знае къде отива. Той вярваше на Моето знание и не се грижеше за своето собствено, и така намери верния път, и достигна до края на пътуването си. Ето, това е пътят на кръста. Не можеш да го намериш сам, така че трябва да Ме оставиш да те водя, като че ли си слепец. Защото не си ти, нито човек, нито някое създание, но самият Аз, Който те напътствам чрез Моето слово и Дух в пътя, по който трябва да ходиш. Не работата, която ти избираш, не страданието, което изнамираш, но пътят, който е пълна противоположност на всичко, което избираш или измисляш, или към което се стремиш – това е пътят, който трябва да поемеш. Към това те призовавам и в това ти трябва да си Мой ученик. Ако направиш това има определено време, в което твоят Господар ще дойде.“ (Мартин Лутер)
(публикувано със съкращения)