Дитрих Бонхофер, Адвентна проповед от 17 декември 1933
И Мария каза: „Величае душата ми Господа и зарадва се духът ми в Бога, Спасителя мой. Защото погледна милостиво на ниското положение на слугинята Си; и, ето, отсега ще ме облажават всички родове. Защото Всемогъщият извърши за мене велики дела; и свято е Неговото име. И от родове в родове Неговата милост е върху онези, които се боят от Него. Извърши силни дела със Своята ръка; разпръсна онези, които са горделиви в мислите на сърцето си. Свали владетели от престолите им и издигна смирени. Гладните напълни с блага, а богатите отпрати празни. Помогна на слугата Си Израел, за да напомни да покаже Своята милост (както беше говорил на бащите ни) към Авраам и към неговото потомство до века.“
Тази песен на Мария е най-старият адвентен химн. Това е най-страстният, най-буйният, човек би казал - най-революционният адвентен химн, който някога е бил изпят. Това не е нежната, сладка, замечтана Мария, която толкова често виждаме изобразена в картините, а е страстната, силна, горда, ентусиазирана Мария, която говори тук. Няма нито един от сладките, захаросани или детински тонове, които толкова често откриваме в нашите рождествени химни, но твърдата, силна, безкомпромисна песен за свалянето на владетели от престолите им и смиряването на господарите на този свят, песен за Божията сила и безсилието на човека. Това са тоновете на пророческите жени на Стария Завет: Дебора, Юдит, Мариам, които оживяват в устата на Мария.
Мария, изпълнена с Духа и подготвена. Мария, послушната слугиня, смирено приемаща онова, което ще се случи с нея, онова, което Духът иска от нея, сега говори чрез Духа за идването на Бога в света, за очакването (адвента) на Исус Христос. Тя знае по-добре от всеки друг, какво означава да чакаш Христос. Той е по-близо до нея, отколкото до всеки друг. Тя Го очаква като Негова майка. Тя знае за мистерията на Неговото идване чрез Духа, Който слиза върху нея, чрез Всемогъщия Бог, който върши чудесата Си. Тя преживява в собственото си тяло факта, че Бог върши чудеса с човешките чада, че Неговите пътища не са като нашите пътища, че Той не може да бъде предсказан от човек, или ограничен от човешките причини и идеи, но че Неговите пътища са отвъд всяко разбиране или обяснение.
Там, където нашият разум е озадачен, където природата ни се бунтува, където благочестието ни тревожно ни напуска, там, точно там, Бог обича да бъде. Там Той обърква разбирането на умния. Там Той предизвиква нашата природа, нашето благочестие. Там Той ще пребивава и никой не може да Го отрече. И сега само смирените могат да Му повярват и да се зарадват, че Бог е толкова свободен и толкова прекрасен, че Той върши чудеса, там, където човешките чада се отчайват. Той прави кротките и смирените да се издигнат. Това е чудо на чудесата, че Бог обича смирените: „Бог погледна милостиво на ниското положение на слугинята Си“.
Бог в „ниското положение“ - Това е революционното, страстно слово на Адвента (Очакването). Първо, самата Мария, съпруга на дърводелец. Бихме могли да кажем, бедната работническа съпруга, незабележима за хората, макар и незначителна в скромното си състояние, както бихме могли сами да видим, сега тя е значима за Бога и е назначена да стане майка на Спасителя на света. И не заради някакво забележително човешко качество в нея, не заради страхотното ѝ благочестие, не заради нейната скромност, не поради някаква конкретна добродетел в нея, но отделно от която и да е от тези характеристики, само защото Божията милостива воля е да обича смирените и нищожните, незначителните. Той избра да я направи велика. Мария, живееща във вярата на Стария завет и надяваща се на Изкупител - тази съпруга на скромен работник става майка на Бога. Христос в яслите...
Бог не се срамува да бъде с тези, които са в ниско положение. Той отива насред всичко това, избира един човек да бъде Негов инструмент и върши чудо там, където човек най-малко очаква. Той обича изгубените, забравените, незначителните, низвергнатите, слабите и съкрушените. Когато човек казва, „изгубен“, Той казва „намерен“; когато човек казва „осъден“, Той казва „изкупен“, където човек казва „не“, Той казва „да“. Когато хората гледат с безразличие или превъзходство, Той гледа с изгаряща любов, която никъде другаде не може да се намери. Когато хората казват: „достоен за презрение“, Бог извиква: „благословен“. Когато в живота си достигнем до момент, в който ние не само се срамуваме от себе си, но вярваме, че и Бог се срамува от нас, когато се чувстваме толкова далеч от Бога, повече отколкото някога сме се чувствали в живота си, тогава и точно тогава, Бог е по-близо до нас, отколкото някога е бил. Именно тогава Той влиза в живота ни. Тогава Той ни позволява да познаем, че това чувство на отчаяние се отнема от нас, така че да можем да се възползваме от чудото на любовта Му, близостта Му до нас, и Неговата благодат.
„От сега нататък всички поколения ще ме облажават“, казва Мария. Какво означава това? Мария, девойка в „ниско положение“, наречена „блажена“? Това не може да бъде нищо друго, освен чудо от Бога, което е било удивително извършено върху нея. Бог е бил „милостив в ниското положение“ на Мария и я издига. Бог, Който влиза в света, търси не издигнатите и силните, но смирените, за да можем да видим славата и мощната сила на Бога. Да наречем Мария „благодатна“ не означава да ѝ издигнем олтар, но да се молим с нея на Бога, Който е загрижен за смирените и ги избира, Който е извършил велики дела - свято е Неговото име. Да наречем Мария „благодатна“ означава да познаем, както и тя го направи, че Бог е милостив към онези, които се боят от Него, покорни са Му и заедно с Мария смирено да кажем: „Нека ми бъде както си рекъл.“
Когато Бог избра Мария за свой инструмент, когато самият Бог в яслите във Витлеем реши да влезе в този свят, това не беше романтичен семеен портрет, а началото на генерална повратна точка, ново преподреждане на всички неща на тази земя. Ако искаме да участваме в този Адвент и на това Рождество, не можем просто да бъдем като зрители на театрално представление, които се наслаждават на познатите сцени, а трябва да станем част от тази действителност, която се случва като „промяна на всички неща“. Ние трябва да имаме своята роля в тази драма. Зрителят става актьор в пиесата. Ние не можем да се оттеглим от нея.
Каква част тогава да изиграем? Благочестивите пастири, които коленичат? Мъдреците, които носят своите подаръци? Каква сцена се разиграва, когато Мария става майка на Бога - когато Бог идва в ниското състояние на дете в ясла? Дали това не е осъждението на света и в същото време спасението на света, които се случват тук. И това е детето Христос в яслите, което съди и спасява света. Той отпраща големите и силните. Той сваля управниците от троновете им. Той смирява горделивите. Той използва властта си против важните и силните, въздигна нищожните и ги прави велики и славни чрез Своето състрадание. Поради това ние не можем да се приближим към тази ясла по начин, по който бихме се доближили до люлката на никое друго дете. Но който се доближи до тази ясла, трябва да знае, че нещо ще се случи. Когато той си тръгне от яслата, той си тръгва или осъден или освободен. Там той ще бъде или разбит на парчета или ще познае, че състраданието на Бога идва към него.
Какво означава това? Не е ли всичко това реторика, пасторално преувеличение, красива, благочестива легенда? Какво означава това, такива неща да се говорят за детето Христос? Ако вземете това като обикновена реторика, след това ще празнувате Адвента и Рождество по езическия начин, по който винаги сте празнували. Но за нас, това не е просто реторика. За нас е истина, че самият Бог, Господ и Създател на всичко, тук става малък и безпомощен, тук в ъгъла, в усамотение, незабелязан, Той влиза в света. Безпомощен и безсилен като бебе, Той ни среща и иска да бъде с нас. Това не е дреболия или някаква игричка, а реалност! Детето Христос ни показва къде е Той и кой е Той и от това място съди всички човешки претенции за величие, като детронира управниците и обезценява горделивите.
Божият трон в света не е като човешките тронове, но е в дълбините на човешката душа, в яслите. Около Неговия престол няма ласкателни придворни, а неясни, непознати, неузнаваеми форми, които не могат да видят достатъчно от това чудо и на драго сърце сами живеят от Божията милост.
Има само две места, на които силните и великите на този свят могат да изгубят своя кураж, да треперят в дълбините на душите си и наистина да се изплашат. Това са яслата и кръста на Исус Христос. Никой насилник не смее да се доближи до яслата, дори цар Ирод не рискува това. Защото именно там троновете се разтрисат, силните падат и издигнатите и могъщите са свалени ниско, защото Бог е със слабите. Тук богатите са никой, защото Бог е с бедните и гладните. „Гладните напълни с блага, а богатите отпрати празни.“ Пред Дева Мария, пред яслата на Христос, пред Бога в Неговото ниско положение, богатите нямат нито права, нито надежда. Те са осъдени. Гордият човек може да си мисли, че нищо няма да му се случи днес, но утре или вдругиден, то ще се случи. Бог сваля тираните от престолите им. Бог издига смирените. За тази цел, Исус Христос, като детето в яслата, като синът на Мария е влязъл в света.
Ние скоро ще празнуваме Рождество и нека сега за пръв път наистина го направим фестивал на Христос в нашия свят. Тогава ние трябва да се подготвим, като се отървем от нещо, което играе голяма роля в живота ни. Пред яслата ние трябва да сме наясно как трябва да мислим за това, което е с високо и това, което е с ниско съдържание в човешкия живот за в бъдеще. Разбира се, ние не всички сме велики, дори и да искахме и колкото и неохотно да си го признаваме. Само малцина от нас са наистина влиятелни. Много повече са онези, които имат малко сила, която упражняват при всяка възможност и живеят с едничката мисъл – де, да можеха да имат по-голяма сила! Божиите мисли са точно обратното. Той желае да бъде дори по-ниско, в смирено положение, незабелязан, в себеотрицание, в незначителност, в безполезност, не желаещ да бъде високопоставен. И именно на този път ние се срещаме със самия Бог. Всеки от нас живее рамо до рамо с някой, когото наричаме велик и с други, които определяме като незначителни. Всеки един от нас има някой, който е под нас. Възможно ли е това Рождество да преосмислим тази радикална идея, като се научим и осъзнаем, че нашият път, доколкото това е пътят към Бога, ни води не към това да бъдем високопоставени и влиятелни, а наистина и дълбоко в себе си - смирени и бедни? И че всеки начин на живот, чиято цел е само пътя ни да върви по-нагоре и по-високо, ще завършва с катастрофа?
Бог не е за подиграване. Не е малко нещо за Бога, че всяка година ние празнуваме Рождество и не го вземаме на сериозно. Неговото Слово пребъдва и е сигурно. Когато Той дойде в славата Си и силата Си в света, Той ще свали владетели от престолите им, освен ако в крайна сметка те не се покаят.
Кой от нас би искал да празнуват Рождество правилно? Кой най-накрая ще положи при яслите цялата власт, всяка почит, цялата репутация, цялата суета, всяка гордост и всичкия егоизъм? Кой би бил доволен да се сниши и да позволи само на Бога да се възвишава? Кой вижда Божията слава в ниското положение на детето в яслата? Кой казва с Мария: „Господ погледна милостиво на ниското положение на слугинята Си. Величае душата ми Господа и зарадва се духът ми в Бога, Спасителя мой.“ Амин.