Макс Лукадо
Какво би се случило със Звяра, ако не се бе появила Красавицата? Знаете приказката. Имало време, когато лицето му било красиво, а дворецът – прекрасен. Но това било преди проклятието, преди сенките да обвият замъка на принца. И когато настъпва тъмнината, той се скрива. Уединен в замъка си, остава сам със своята космата муцуна, святкащи зъби и лошо настроение.
Но идва момичето, и всичко се променя. Питам се какво би се случило със Звяра, ако не се бе появила Красавицата?
Още по-точно, какво щеше да стане, ако тя не се беше смилила? Кой би я обвинил, ако не бе го обикнала? Та той бил такъв… ъ-ъ… такъв звяр! Космат. С капещи лиги. Ръмжащ. Своенравен. А тя била толкова красива! Изумително пленителна. Заразяващо мила. Ако на света има двама души, чиито имена им пасват идеално, не са ли те Красавицата и Звяра? Кой може да я вини, ако не се бе загрижила за него? Но тя проявява загриженост.
И понеже Красавицата обиква Звяра, самият Звяр се разхубавява.
Историята е позната не само защото е приказка. Позната ни е, защото ни напомня за самите нас. Във всеки един от нас живее звяр.
Но в началото не е било така. Имало време, когато лицето на човечеството е било красиво, а дворецът – прекрасен. Но това е било преди проклятието, преди сенките да обвият градината на Адам, преди върху сърцето му да падне мракът. И от проклятието насетне ние сме станали различни. Озверени. Грозни. Дръзки. Гневни. Вършим неща, които знаем, че не бива да правим, а после се питаме защо сме ги извършили.
Снощи грозната част в мен показа зверското си лице. Карах по шосе с две еднопосочни ленти, които скоро щяха да се слеят. В лентата, която продължаваше, караше една жена. А аз бях в лентата, която прекъсваше. Реших, че трябва да я изпреваря на всяка цена. Моята програма несъмнено бе по-важна от нейната. В крайна сметка не съм ли проповедник на важна вест? Пратеник на добри новини? Посланик на небесен мир?
Така че натиснах педала.
Познайте какво стана! Тя направи същото. Когато моята лента свърши, тя бе една броня пред мен. Изръмжах, забавих и оставих да мине. А тя ми изпрати през рамо едно сладко помахване за „чао“. Ужас!
Превключих на къси. Но тогава ме осени блестяща идея. Злобната част от мен се обади: „Чакай малко! Не съм ли призован да пръскам светлина в тъмното? Да осветлявам сенчестите места?“
Затова пуснах сноп дълги лъчи в огледалото ѝ за обратно виждане.
Тя си отмъсти с намаляване на скоростта. До пълзене. Тази жена беше злобна! Не я беше грижа! Дори целият град да закъсняваше след нея, пак щеше да кара с 20 километра в час. А аз пък нямаше да махна дългите светлини от нейното огледало. Като упорити магарета тя продължи да кара бавно, а аз – да я заслепявам. След като измислих повече неучтиви мисли, отколкото бих се осмелил да призная, пътят се разшири и аз я изпреварих.
И представяте ли си, точно тогава някакъв червен светофар ни спря един до друг. Случилото се там крие една добра и една лоша новина. Добрата е, че тя ми помаха. Лошата, че едва ли ще искате да описвам жеста ѝ.
Мигове по-късно настъпи изобличението. „Защо го направих?“ По принцип аз съм си спокоен човек, но в продължение на петнайсет минути се бях превърнал в звяр! Само два факта можеха да ме утешат. Първо, че нямам лепенка с рибка на колата си; и второ, че апостол Павел е имал същите борби. „Не зная какво правя! Не върша това, което искам, а онова, което мразя, него върша“ (Рим. 7:15). Чувствали ли сте се по подобен начин?
В такъв случай сте попаднали в подходяща компания. Апостол Павел не е единственият човек в Библията, който се бори със звяра в себе си. Трудно бихте открили страница от Писанието, където животното да не си показва зъбите. Цар Саул гони младия Давид с копие. Сихем изнасилва Дина, Братята на Дина (синовете на Яков) убиват Сихем и неговите приятели. Лот се впуска към Содом, а после едвам се измъква. Ирод избива бебетата на Витлеем. Друг Ирод обезглавява братовчеда на Исус. Ако Библията се нарича Добрата книга, това със сигурност не е заради хората в нея. Кръвта се лее с лекотата на мастилото от перата на разказвачите. Но злото на звяра никога не е било толкова първично, колкото в деня, когато умира Христос.
Учениците първо подгъват крак за сън, а после си плюят на петите от страх.
Ирод иска зрелище.
Пилат иска вода.
А войниците? Те искат кръв.
Затова Го бият с камшик. Камшикът на легионерите се състои от кожени въжета, всяко от които завършва с оловни топчета. Предназначението му е само едно: да смаже от бой осъдения и да спре секунда преди смъртта. Позволени са тридесет и девет удара, но често не са необходими. Стотникът проверява състоянието на затворника. Когато развързват ръцете на Исус и Той се строполява на земята, смъртта определено е много близо.
Боят с камшик е първото дело на войниците.
Разпъването е третото. (Не, не съм пропуснал второто. Ще се върна на него след малко.) Въпреки че гърбът Му е нашарен от рани, войниците натоварват напречната греда на кръста върху раменете на Исус, карат Го да отнесе до Лобното място и после Го екзекутират.
Не обвинявам войниците за тези две действия. В крайна сметка те просто изпълняват заповеди. Но е трудно да се приеме това, което правят междувременно. Ето описанието на Матей:
„Пилат… бичува Исус и Го предаде на разпятие. Тогава войниците на управителя заведоха Исус в преторията и събраха около Него цялата рота. И като Го съблякоха, облякоха Го в червена мантия. Сплетоха венец от тръни и го наложиха на главата Му, и сложиха тръстикова пръчка в дясната Му ръка. И Като коленичиха пред Него, подиграваха Му се, като казваха: Здравей, Царю Юдейски! И Го заплюваха, взеха тръстиковата пръчка и го удряха по главата. И след като се подиграха с Него, съблякоха Му мантията и Го облякоха с Неговите дрехи, и Го заведоха да Го разпънат“ (Мат. 27:26-31).
Заповедта на войниците е проста: „Отведете Назарянина до хълма и Го убийте!“ Но те имат и друга идея. Искат първо да се позабавляват. Силните, отпочинали, въоръжени войници обграждат изтощения, почти мъртъв галилейски дърводелец и Го бият. Бичуването е наредено. Разпъването е заповядано. Но кой би изпитал удоволствие да плюе по полумъртъв човек?
Заплюването не цели да нарани тялото. От него не боли. Заплюването е предназначено да унизи душата. И го постига. Какво правят войниците? Порастват в своите очи за чужда сметка. Чувстват се важни, като карат Христос да изглежда жалък.
Познато ли ви е? А вие правили ли сте го? Може би никога не сте плюли по някого, но какво да кажем за клюката зад гърба му? За клеветата по телефона? Да сте вдигали ръка в яда си или повишавали тон в яростта си? Да сте заслепявали шофьора пред вас? Да сте злепоставяли някого, за да се почувствате по-добре?
Точно това правят войниците с Исус. Когато го правим, ние също го причиняваме на Исус. „Истина ви казвам. Понеже сте направили това на един от тези най-малки Мои братя, на Мен сте го направили“ (Мат. 25:40). Начинът, по който се отнасяме с другите, е начинът, по който се държим с Исус.
„Ох, Макс, не ми харесва да чета такива неща!“ – протестирате вие. Повярвайте ми, на мен пък не ми харесва да ги пиша. Но ние трябва да се изправим пред истината, че във всеки от нас има нещо зверско. Нещо зверско и то ни кара да вършим неща, които после изненадват и самите нас. Не сте ли се учудвали от себе си? Не сте ли размисляли над някоя своя постъпка с въпроса: „Какво ми стана?“
В Библията на този въпрос има отговор с четири букви: Г-Р-Я-Х. Във всеки от нас има нещо лошо, зверско. Ние „по естество сме били чеда на гнева“ (Еф. 2:3). Това не значи, че не можем да вършим добро. Можем. Просто не можем да спрем да вършим и зло. По богословски казано, ние сме „напълно покварени“. Макар създадени по Божия образ, сме грешни. Развалени отвътре. Самият център на нашето същество е егоистичен и извратен. Давид казва: „Родих се в нечестие и в грях ме зачена майка ми“ (Пс. 51:5). Може ли някой да отрече това? Всеки един от нас е роден със склонност да съгрешава. Покварата е всеобщо състояние. В Писанието се казва:
„Всички ние се заблудихме като овце. Отбихме се всеки в своя път.“ (Ис. 53:6)
„Сърцето е измамливо повече от всичко и е страшно болно. Кой може да го познае?“ (Йер. 17:9)
„Няма праведен нито един… Всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога.“ (Римл. 3:10, 23)
Някои хора не биха се съгласили с толкова силни думи. Те се оглеждат и казват: „В сравнение с всички останали аз съм почтен човек.“ Знаете ли, едно прасе може да каже същото. То може да огледа своите събратя по хранилка и да обяви: „Аз съм точно толкова чист, колкото и другите!“ В сравнение с хората обаче това прасе се нуждае от помощ. В сравнение с Бога ние, хората, се нуждаем от същото. Стандартът е самият Бог.
Ние сме зверове. Както казва френският есеист Мишел дьо Монтен: „Няма човек толкова добър, че макар и покорил всичките си мисли и действия на законите, да не заслужава обесване десет пъти в живота си.“ Нашите дела са грозни. Постъпките ни са груби. Ние не вършим това, което искаме, не харесваме това, което правим, и още по-лошо (да, има и по-лошо), не можем да се променим.
Не че не се опитваме! О, как ли не се опитваме! Но „може ли етиопец да промени кожата си, или леопард пъстротата си? Тогава можете да правите добро вие, които сте научили да правите зло“ (Йер. 13:23). Апостолът се съгласява с пророка: „Копнежът на плътта е враждебен на Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може“ (Римл. 8:7).
Все още ли не сте съгласни? Все още ли смятате, че оценката е прекалено сурова? Ако е така, направете следното. През следващите двадесет и четири часа живейте без грях. Не ви моля за десет съвършени години, нито за една, нито дори за един месец. Само за един ден. Ще можете ли да го направите? Можете ли един ден да изживеете без никакъв грях?
Не? Ами един час? Можете ли да обещаете, че през следващите шестдесет минути ще имате само непорочни мисли и постъпки?
Все още ли се колебаете? А какво ще кажете за следващите пет минути? Пет минути живот, свободен от безпокойства, гняв и егоизъм. Можете ли да го направите?
Не? Нито пък аз.
Тогава имаме проблем. Ние сме грешници, а „заплатата за греха е смърт“ (Рим. 6:23).
Имаме проблем. Не сме святи, нямаме „онова освещение, без което никой няма да види Господа“ (Евр. 12:14)… Какво да сторим?
Позволете на храчките на войниците да символизират мърсотията в нашите сърца. И след това погледнете какво прави Исус с нашата мърсотия. Отнася я на кръста.
Чрез пророка Той казва: „Не скрих лицето си от безчестия и заплювания“ (Ис. 50:6). Заедно с Неговата кръв и пот се смесва и есенцията на нашия грях.
Бог би могъл да го нареди и по друг начин. Според Божия план на Исус е предложено вино за гърлото. Тогава защо да не Му подадат и кърпа за лицето? Симон носи кръста на Исус, но не избърсва страните Му. Ангелите са на една молитва разстояние. Защо да не изчистят плюнките?
Можели са да го направят, но Исус така и не ги повиква. По някаква причина Този, който избира гвоздеите, избира също и плюнките. Наред с копието и гъбата Той понася и храчките. Защо? Да не би защото е видял някаква красота в звяра?
Ето тук обаче свършват приликите с Красавицата и Звяра. В приказката Красавицата просто целува Звяра. В Библията Исус прави нещо повече. Той става звяр, за да може звярът да придобие красота. Разменя си мястото с нас. Като Адам ние сме под проклятие, но „Христос ни изкупи от проклятието на закона, като стана проклет за нас“ (Гал. 3:13).
Ами ако Той не бе дошъл? Ами ако не бе ни обикнал? Тогава щяхме да си останем зверове. Той обаче го е направил.
Безгрешният е приел образа на грешник, за да можем ние, грешниците, да получим образ на светии.
Из книгата на Макс Лукадо „Той избра гвоздеите“, издателство Нов човек, 2003, стр 23-29.