3 въпроса към д-р Светослав Александров


М. Д. Светльо, ти си учен-биолог, работиш в БАН, доктор си по физиология на растенията и си преподавател в Софийския университет. Какво означава за теб да си прогресивен учен, който активно се занимава на своето поле и да си християнин в същото време? Повечето хора днес (вярващи и невярващи) не виждат възможност Бог и науката да бъдат съгласувани.


С. А. Ха, това е доста интересен въпрос! Интересен в смисъл, че реши да ме интервюираш след снощното предаване на „Стани богат“. Тогава един участник не успя да отговори на въпроса коя е първата храна, изядена от астронавтите на Луната. Верният отговор бе „Хляб и вино“ – елементите от причастието. Участникът се издъни на този въпрос, защото бе категорично убеден, че науката и религията са в конфликт и няма как НАСА да е допуснала религиозен астронавт на борда.


Всъщност твърдението, че науката и религията са в огромен конфликт, е мит, който е съзнателно раздухван от поп-атеистите без да почива на реални данни. През 2015-та година бе публикувано проучване от Rice University за религиозността на учените. И докато е вярно, че в сравнение с по-малко образованите хора, учените са по-склонни да са атеисти, процентът на вярващите сред тях също не е малък. В Италия процентът на вярващи учени е 57%, в САЩ и Великобритания – 36% и 35%, във Франция процентът е най-нисък – в 24%. И това е само за Европа. В Турция, Индия и Тайван процентът на вярващи е 85%, 79% и 74%. Очевидно на всичките тези учени не им пречи да си вършат работата и едновременно да вярват в някаква форма на божество (проучването е световно и не обхваща само християнските държави).


М. Д. Преди да приемеш Христос за свой Спасител, ти беше убеден атеист. Какво би посъветвал християните, които биха искали да имат смислени, разумни и плодоносни разговори с онези, които отричат Бога?


С. А. Първото нещо, което ги бих посъветвал, е да се въоръжат с търпение. Когато човек има устойчиви възгледи, той не се отказва от тях лесно. Не забравяйте, че колкото и умен да е отсрещният човек, той продължава да е емоционален и се обвързва емоционално с каузите, които защитава. Поради това един убеден атеист много трудно може да бъде оборен с логически аргументи, но ние не бива да се отказваме. Най-малкото за да покажем, че теистичният светоглед също има своите достойнства.


Тук е моментът да направя една голяма вметка: много от емоционално нахъсаните атеисти са преживели някаква трагедия в миналото и тя е предопределила, ако мога да се изразя така, техния светоглед. Възможно е да са загубили близък роднина или приятел. Те не желаят да повярват в Бог, който допуска всичко това. Може би са му обидени за случилото се в техния живот. Ние като християни сме призвани да се отнасяме с разбиране и уважение към тези хора. Всеки човек ходи в своите си обувки. Ние не можем да се поставим на неговото място. Можем да му протегнем ръка и да му помогнем, но само ако той иска. Възможно е да не иска сега да му се помогне, възможно е това да стане на по-късен етап. Даже на много по-късен – след години, дори след десетилетия.


Ролята ни като християни е да не отхвърляме тези хора, защото всеки човек е сътворен по образ и подобие на Бог и има достойнство дори и в моментите, когато казва „не“ на Бога. Нека не забравяме, че самите ние често пъти казваме „не“ на Бога поради нашия инат и нежелание да се променим. За съжаление често се случва в благовестието си да се държим като крепостници – т.е. както казва един от любимите ми богослови Радо Марчев, все едно сме се затворили зад една крепост – спускаме един подвижен мост, излизаме, казваме каквото има да си кажем на другите, благовестваме им, след което се прибираме и мостът се вдига. Така ние не допускаме другите хора със своите слабости в живота си. Не бива да е така.


М. Д. Какво ти помогна на теб да намериш път към Христос, когато още смяташе, че вярата, християнството и всичко останало са измислици и делюзии?


С. А. Съвсем естествено и аз си имах своите устойчиви възприятия и предиспозиции, от които не желаех да отстъпя. Тъй като бях разочарован от предишната си църква, аз бях възприел схващането, че всички християни са лицемери. Затова БХСС много ми помогна. Някои хора имаха куража да останат до мен в продължение на години, докато ме убедят, че не съм прав за това. Впоследствие ми станаха и приятели. Естествено – щом ме убедиха, че са искрени в убежденията си и не са лицемери, това е неизбежно.


Иначе, ако говорим конкретно за науката и как тя се съвместява с християнството, разбрах, че за живота на Исус Христос има доста сериозен исторически консенсус. Много по-съществен, отколкото смятат атеистите.