от Алке Шпийс
Всички знаем, че властта е голямо изкушение. Много е лесно да почувстваме как властта бушува в главите ни и да се изгубим, като мислим за собственото си значение. „Толкова съм добър! Осъзнават ли всички колко съм важен? Хората виждат ли колко добре си върша работата? Дали ме уважават достатъчно за това?“ Това изкушение е много реално, особено за хората на ръководни постове, но нека бъдем честни - всички понякога имаме тези мисли в главите си.
В Стария Завет четем, че Бог избира Израел да бъде специален, и ги призовава да покажат на другите народи колко е хубаво да имат за свой цар Бога. Но Израел не искали да бъдат специални. Те искали цар като всички други нации. Самуил, последният и най-важен съдия, който Бог е изпращал на Израел, им казал, че това ще дойде с висока цена, с данъци и други неща, които един цар ще изисква. Но истинската опасност била, че един цар ще се опита да претендира за позицията на Бога и ще застане между Него и Неговия народ. За царя на Израел най-важните качества не бивало да са физическата сила, умения или семейни връзки, а правилното състояние на сърцето и добрите взаимоотношения с Бога. Царят трябвало да разбира, че ролята му не е, за да облагодетелства самия себе си, своята сила, влияние или богатство; всичко трябвало да бъде за Бога и Неговата слава.
Началото на царуването на първия израелски цар започнало добре. Саул бил скромен, смел, успешен воин и скоро спечелил уважението на цялата нация. Самуил му давал добри съвети, подкрепял го и се молел за него. Но от втората година на царуването на Саул вече можем да видим, че той се поддава на изкушението. Веднъж, когато воювали против филистимците, се разбрало че враговете им са по-силни от тях и Израел с основание се уплашил. Самуил трябвало да принесе жертва на Господа от името на Израел, преди началото на битката. Но пророкът не пристигнал толкова бързо, колкото всички се надявали. Саул се разтревожил за себе си и взел бързо решение: „Аз ще принеса тази жертва, за да можем да отметнем това от дневния ред и да се изправим пред филистимците.“ Но това решение било против Божиите инструкции! Целта не била бързо да се изпълни традицията, за да се получи Божията благословия; целта била да се даде на Бог мястото, което по право било Негово, като лидер. Това било тест за Саул. „Саул, кой е царят? Ти или Бог?“ От външна гледна точка можем да попитаме: „Защо стореното да е толкова лошо?“ В крайна сметка нали все пак той принесе нужната жертва. Цялата работа е, че просто изгуби търпение. Това се случва на всички нас понякога... нали? Но по-дълбокият проблем на цар Саул става очевиден в разговора му със Самуил, който го предизвиква. Саул не виждал да е сгрешил някъде. Вместо това той обвинил всички останали. „Когато видях, че хората започнаха да бягат и ТИ, Самуил не се появи навреме, аз се осмелих да направих приноса.“ Извинението му прилича на това от историята на Адам и Ева в Едем.
Самуил му дава много тежък отговор. „Сега царството ти няма да продължи, Господ е избрал човек по Своето сърце.“ Защо? Защото в тези действия Бог видял сърцето на Саул. Въпреки това той царувал още 40 години и останал в историята като надарен и смел военен лидер. Но това не променило Божието решение.
През останалата част от живота на Саул можем да видим как състоянието на сърцето му става все по-очевидно. Много пъти Самуил предизвиквал Саул с дълбоката истина за неговия характер, но Саул не слушал въпреки ясното послание: „Бог не харесва това и затова ще избере друг цар“.
Той не извършил един определен грях, който да го раздели от Бога, а по-скоро става дума за отношението на неговото сърце. То било в бунт и непокорство срещу Бога. Саул поставял себе си на първо място вместо Бога. Интересувал се от Него само дотолкова, доколкото е необходимо като цар на Израел, и винаги се стараел да получи онова, което иска.
В 1 Царе 16:14 виждаме, че Божият Дух напуска Саул и тогава Давид влиза в живота му като негов слуга. Саул започва да завижда и да мрази Давид, когато вижда благочестивия му характер и факта, че Бог е с него. Вместо да се покае или да промени поведението си, Саул прекарва остатъка от живота си, опитвайки се да убие Давид от страх, че Давид на свой ред ще го убие и ще заеме позицията му на цар. В крайна сметка, когато Саул осъзнава, че всичко е изгубено, той сам отнема живота си.
Как първия цар на Израел започва царуването си толкова добре, но пада толкова дълбоко? Толкова е лесно гордостта да стане идол и да заеме мястото на Бога в нашия живот.
Кой (или какво) царува в живота ви?