Дисциплина на посвещението

размисли и бележки върху книгата "Дисциплината на благодатта" на Джери Бриджис от Иван Иванов

Посвещението е избор. Както в много други сфери, това е вземане на съзнателно решение да се отдадеш на определено нещо (кауза, идея, цел, и т.н.). Днес на човекът му е трудно да бъде посветен, верен, целеустремен и отдаден на нещо.


Ако трябва да потърсим пример за посвещение, ние трябва да погледнем към спортистите, които се готвят да отидат на олимпийските игри. Там не отива всеки. Ако някой иска да стигне такава висота в спорта, ще трябва да бъде готов да плати цена. Тази цена се казва посвещение.


Ако искаме да се стремим към святост, ние ще трябва също да платим цената на посвещението. На първо място, ако желаем да живеем християнската вяра на практика, ние трябва да се посветим. В противен случай няма да можем да преживеем истински стойностен християнски живот.


Когато се посветим да преследваме святостта, ние трябва да сме сигурни, че го правим заради Бога. Може би си казвате, че това едва ли трябва да се поставя под въпрос. Може би звучи странно, но е възможно за човек да търси святост заради самия себе си, заради вината, която го изяжда или куп други неща, които не желае да преживее отново. Човек лесно може да прехвърли фокуса си от Бога към себе си. Именно поради тази причина много често нашите притеснения за греха са продиктувани от чувствата, които той поражда в нас самите. Напълно е възможно човек да се посвети на много християнски активности, ценности и дори на ученичество, но да не се е посветил на Бога.


Живеем във време, в което много хора страдат заради греха, в който живеят. В Римляни 6:13 се казва: „Нито предоставяйте частите на своето тяло за грях и оръдия на неправдата. Напротив, предоставете себе си на Бога като оживели от мъртвите и телата си – за оръдия на Божията правда“. В този стих Павел ни наставлява да живеем в святост, а не в грях. Постигането на това в живота ни е трудно, но не и невъзможно. За това се изисква посвещение и покорство. Ние не можем да контролираме думите, поведението и погледа си, ако преди това не сме се посветили истински на Бога. Мнозина днес страдат от греха именно поради тази причина.


Когато говорим за посвещението ни към Бога, трябва да говорим и за намеренията ни свързани с това. Дали наистина те са свързани с това да угодим на Бога във всичките си действия или просто желаем да угодим на себе си? Когато Павел говори в Рим. 12:1, той има точно това в предвид. Той иска да каже, че ние сме призовани да угодим на Бога чрез всичко в живота ни и това може да стане единствено ако ние бъдем жива жертва за Господа. Уилиам Лоу пише:

"Ако спрем и си зададем въпроса, защо не сме святи като първите християни, сърцето ще ни каже, че не е заради невежество или неспособност, а просто защото никога не сме имали намерението и не сме били целеустремени напълно..."

Намерението да угодим на Бога с всяко наше действие е може би разковничето към посвещението на живот в святост. Без едно истинско посвещение да бъдем безкомпромисни и покорни, ние ще открием, че постоянно правим компромиси. В живота ни ще се наблюдава един синдром, който е наречен „само още веднъж“. Този компромис подкопава основата на посвещението ни. По този начин всеки път когато се изкушаваме и съгрешаваме, независимо колко малък или голям е грехът, ние отваряме врата на греха да действа и следващия път влиянието му върху нас ще бъде още по-силно и така ще бъде до момента, в който не ни завладее и отдели от Бога или до момента, в който не оставим греха и изберем да се посветим на Бога радикално, както е описано в Рим. 12:1.


Често в борбата си с греха и желанието ни да бъдем покорни на Бога да бъдем святи, ние сме склонни да искаме от Него да ни освободи и това е главна тема в молитвите ни, но често забравяме да кажем на Бога, след като ни освбоди и съблечем греха, искаме да можем да облечем нещо вместо него. Библията ни учи, че трябва да придобием или с други думи да облечем нови дрехи, да облечем новия човек в Христа.


Ако човек желае да откликне на този призив и да се посвети съзнателно да преследва святост заради Бога като съблече старите опетнени дрехи от света и греха и облече новия човек в Христовата правда и характер, то за това са нужни конкретни решения. Нужно е да се взимат конкретни решения особено в областите, в които знаем, че сме слаби.


Това може да са вътрешни борби с греха, които да са останали от миналото като пожелания. Това може да бъде и нещо свързано със света около нас. Изкушения в работата, училище, хора и др. Днес изглежда, че в съвременния свят всеки, който се занимава с бизнес рано или късно ще се изправи пред морални изкушения.


Библията ни говори за двама герои, които са преживяли тези два вида изкушения и борби. Единият е Йов, който казва „Сключих завет с очите си и как бих погледнал към девица?“.

Другият е Данаил, за който четем в Дан. 1:8 „Но Данаил реши в сърцето си да не се оскверни от изрядните ястия на царя и от виното, което той пиеше. Затова той помоли началника на евнусите да не му дават, за да не се оскверни.“


Ако четем внимателно историите на тези герои от Библията ще видим нещо общо между тях, те бяха праведни хора. Въпреки това обаче, те не си казаха, това е достатъчно, ние сме достатъчно духовно извисени. Грехът няма да ни хване тук. Не, не! Изучавайки живота им ще видим, че тези хора са взимали съзнателни и конкретни действия за справяне с греховете.


Четейки до тук може би си казвате, че това е доста сериозно и недостижимо за човек. Кой може да изпълни такова посвещение? Кой може да стигне това ниво на посвещение, в което дори и най-малките грехове да бъдат отстранявани? Бог толкова ли е стриктен и строг? На този въпрос ще отговорим с едно твърдо ДА. Той е строг!


Предвид Неговата строгост и предвид всички неща като решения, мотиви и посвещение, които трябва да направим къде остава благодатта?

Павел ни разкрива отговора на този въпрос в Римляни 12:1. В този стих той започва с думите „заради Божиите милости...“ Тези думи, които използва не са случайни. Те имат контекст. Те са свързани с благовестието, с любовта на Бога, с Неговата щедрост, с Неговата благодат. В Рим. 4:8 е записано от Павел, „Блажен е онзи човек, на когото Бог не вменява грях.“ Навярно Павел тук има предвид, че след като сме повярвали в Бога, ние биваме оправдани и по този начин получаваме мир с Бога. По този начин ние стоим в благодат пред Него.


В Рим 8:1 е записано, че „няма никакво осъждение за тези, които са в Христос“. В тези и много други стихове от това послание, Павел говори за изумителната Божия любов, милост, щедрост, благост и добрина изявени в Благовестието. И така, точно с тези мисли и с този контекст Павел започва Рим. 12:1 като умолява, заради Божията милост, вярващите да представят телата си като жива жертва. Именно в тази милост вкоренена в благовестието се състои нашето посвещение.


В края ще завършим с това, че когато Бог ни призовава към нещо, Той ни дава и силата да го извършим. Ако Бог ни каже да летим, Той ще ни даде крила. Ако Бог ни призовава да се посветим на Него в святост и покорство, Той ще ни даде силата да го извършим.


И така решителното, безрезервеното, нищо не задържащото за себе си посвещение на святостта може да е изтощително, но не и поробващо, ако е основано на благодатта. Но за да е основано на нея, то трябва непрекъснато да се връща към благовестието. Поради тази причина не проповядвайте благовестието на себе си само, за да преживеете очистване на греховете си. Това е добро и всеки има нужда от това. Но също така като отклик на любов и признателност към Бога потвърждавайте своето посвещение на Него. И това трябва да правим като разчитаме на помощта на Святия Дух чрез Божията благодат да ни дарява сили да изпълним посвещението си!