от Макс Лукадо
За всичко е виновен Коперник.
Преди Коперник да се появи на сцената през 1543 г., ние, земляните, се радвахме на централното място във всемира. Бащите полагаха ръка на рамото на синовете си, посочваха с другата нощното небе и заявяваха: „Цялата вселена се върти около нас.“
Ах, тази ос на планетното колело, този пъп на вселената, този център на всемира! Откритията на Птолемей през втори век ни бяха достатъчни. Забучиш ли топлийката в средата на звездната карта, ще уцелиш Земята – неподвижният център на всичко.
Неподвижен и още как! Нека другите планети хайманосват из небето. Ние ще си стоим на мястото. Няма мърдане оттук. При нас всичко си е предсказуемо като Рождествена трапеза. Няма въртене около Слънцето. Няма въртене около оста. Лекомислените планети се завъртат на 180 градуса от днес за утре, но не и нашата. Нашата е непоклатима като скалите на Гибралтар. Моля, аплодисменти за Земята – най-здравата котва на вселената!
Но тъкмо тогава се появява Николай. Николай Коперник със своите карти, чертежи, кокалест нос, полски акцент и невъзможни въпроси. Ах, тези негови въпроси!
„Ъъъм, някой може ли да обясни защо се сменят сезоните?“
„Защо някои звезди се появяват през деня, а други през нощта?“
„Някой да знае колко по-точно трябва да плава един кораб, преди да падне от ръба на земята?“
„О, хайде сега, подробности! – присмивали се хората. – Кой ти има време за подобни глупости? Усмихнете се всички! Кралицата на простора си има по-важни и неотложни дела, с които да се занимава…“
Но Коперник настоявал. Стъпил на раменете на всички и си прочистил гърлото.
- Извинете, че се намесвам – заявил той, като посочил с пръст Слънцето, - но ето това е центърът на Слънчевата система.
Новината не се приела добре. Хората отричали очевидните факти повече от половин век. Когато се появил съмишленикът му Галилео Галилей, те го хвърлили в затвора. Ще речете, че е нарекъл царя извънбрачно дете или папата – баптист. Короната го заключила, а църквата го заклеймила.
Хората в онези времена не харесвали постиженията.
И ние не ги харесваме.
Бог прави с душите ни това, което Коперник е направил със земята. Той стъпва на раменете на човечеството, посочва Своя Син – „Слънцето на правдата“ – и казва:
- Ето това е центърът на всичко!
„С тази сила Той действа спрямо Христос, като Го възкреси от мъртвите и постави на небесата от дясната Си страна, над всяко началство, власт, сила, господство и над всяко име, с което се именуват не само в този свят, но и в бъдещия, и подчини всичко под нозете Му, като Го постави над всичко Глава на Църквата“ (Еф. 1:20-22)
Когато търси центърът на света, Бог не поглежда към теб. Когато небесните сценични работници насочват прожекторите към звездата на представлението, не аз съм този, който се нуждае от тъмни очила. За мен няма прожектори.
Второстепенни орбити – ето какво сме ние. Ценни. Скъпи. Силно обичани. Но централни? Жизненоважни? Съдбоносни? Не. Съжалявам. Независимо какво говори птолемеевият глас в душите ни, светът не се върти около нас. Нашето удобство не е главна цел на Бога. Ако беше така, значи нещо се е объркало много лошо. Ако ние сме гвоздеят на програмата, то как да обясним такива смазващи предизвикателства като смъртта, болестите, инфлацията или земетресенията? Ако Бог съществува, за да ни угажда, не би ли трябвало винаги да сме доволни?
Дали пък да не последваме съвета на Коперник? Дали пък мястото ни не е някъде по-встрани от центъра на вселената? Джон Пайпър казва: „Бог не съществува, за да сочи към нас. Ние съществуваме, за да сочим към Него.“
Светът не се върти около теб. Нито около мен. А около Него.
Луната илюстрира добре нашата роля.
Какво прави Луната? Тя не излъчва светлина. Противно на всички песни за нея Луната не свети. Ако не беше Слънцето, Луната щеше да е просто един къс черна скала, осеян с дупки. Но когато е на мястото си, тя блести. Оставете я да прави това, за което е била създадена, и купчината звезден прах се превръща в източник на вдъхновение и романтика. Луната отразява светлината на Слънцето…
Какво ли би станало, ако и ние с такава охота приемем мястото си като огледала на Слънцето и правдата?
Но уви, подобен преход не става лесно. От бебета сме свикнали да тропаме с крак и да настояваме на своето си. По рождение у нас има заложена себичност. „Искам такава съпруга, която да ме направи щастлив. Искам такива колеги, които винаги да търсят моето мнение. Искам времето винаги да е хубаво, транспортът винаги да е навреме и правителството все да се грижи за мен. Искам да бъда главно действащо лице.“…
Самоизтъкване. Самоуправление. Самолюбие. В центъра на всемира съм аз!
Пък и всички така са ни учили, нали? Не са ли ни насърчавали да се стремим да бъдем винаги първи? Да открием своето място под слънцето? Да си направим име? Смятали сме, че самонадеяността ще ни направи щастливи…
Но какъв хаос създава подобна философия за живота! Ами ако симфоничните оркестри се изграждаха на този принцип? Представяте ли си група музиканти, всеки от които си въобразява, че е солист? Всеки изпълнител се бори да надвика останалите и да изрази себе си. Духовите инструменти боботят неспирно. Перкусиите думкат, за да оберат овациите. Челистът избутва флейтиста от мястото му. Тромпетистът се качва на диригентското столче и надува тромпета. Нотите са забравени. Диригентът е пренебрегнат. И какво се получава? Едно безкрайно настройване на инструменти!
Хармония? Друг път!
Удовлетворение? Дали музикантите са доволни да бъдат част от такъв оркестър? Едва ли. Та кой обича да слуша какафония?
На вас не ви харесва и на мен не ми харесва. Не сме направени да живеем така. Но нима не правим тъкмо това?
Нищо чудно, че домовете ни са толкова неспокойни, офисите ни – толкова напрегнати, правителствата ни – толкова непочтени, а хармонията – толкова непозната. Ако вие смятате, че светът се върти около вас, и ако аз смятам, че се върти около мен, няма шанс да сътворим някаква свястна мелодия. Търчали сме подир толкова много хърбави зайци, че сме изтървали тлъстия – богоцентричния живот.
Какво би станало, ако всеки от нас заеме отреденото си място и засвири своята си партия? Ако засвирим по нотите, които ни е дал Маестрото? Ако направим Неговата песен свой първи приоритет?
Дали няма да видим промяна в домовете си? Най-малкото ще започнем да чуваме нов начин на изразяване. Все по-рядко ще звучат фрази като „Аз искам“ за сметка на въпроси като „Какво ли иска Бог?“
Какво ще стане, ако бизнесменът предприеме такъв подход? Вместо преди всичко да прави пари и име, на първо място да се стреми да отразява Бога.
А тялото ви? Птолемеевата философия настоява: „То си е мое, значи ще правя с него каквото ми е угодно.“ Богоцентричното мислене не отстъпва: „То принадлежи на Бога, значи трябва да го почитам.“
И страданията биха придобили друг привкус. „Моята болка доказва несъществуването на Бога“ ще се превърне в „Моята болка разгръща целта на Бога.“
Ето до какво ни е довел Коперник. Една здравословна промяна. Приемем ли своето място, животът придобива смисъл. Дарът на удоволствията, целта на проблемите – всичко това се върти около Него. Когато Бог застане в центъра на живота, животът най-после потръгва. Иначе не върви.
Но как да направим този преход? Как да се разделим с прожекторите? Светлините на рампата се изместват от нас към Бога тогава, когато решим да се вгледаме в Него. Когато целенасочено наблюдаваме Него. Когато последваме съвета на апостол Павел: „Всички ние, съзерцавайки с открито лице като в огледало сиянието на Господа, напредваме от слава в слава със силата на Духа на Господа.“ (2 Кор. 3:18)
Когато съзерцаваме Бога, ние се променяме. Е, няма ли да ни дойде добре малко промяна? Нека опитаме. Пък кой знае, може да вземем да открием своето място под слънцето.