oт Нейтън Питерсън, Интерварсити
„Поривът да си признаеш… това е най-добрият приятел на ченгето.“ Тези думи от Монк, едно от най-любимите ми телевизионни предавания за всички времена, ме накара да спра и да се запитам това все пак така ли е?
Не говоря за частта „най-добрият приятел на ченгето“ - вероятно има ученици от началния курс, които знаят повече за полицейската работа, отколкото аз. Чудя се на основното предположение на цитата, че хората инстинктивно чувстват необходимостта да признаят грешките си. Наистина ли така ни е създал Бог?
Дълго време този порив, тази необходимост да поставя греха си пред Исус, не беше нещо, което редовно изпитвах. Изповедта просто не ми минаваше през ума. Освен ако не бях направил нещо наистина, наистина лошо, обикновено се ограничавах до кратко тихо време, заделено по време на църковните служби.
Поглеждайки назад към това сега, осъзнавам, че ограничавайки изповедта си до нещо, правено само за няколко минути седмично, се оставях да ми липсва нещо решаващо в моето ходене с Бога. (Изповядването на греха ми пред Бога, само по себе си, не ме спасява. Исус е Този, Който ме спасява, както е описано в Йоан 3:16, Римляни 10:9 и Деяния 16:31.)
Покаянието в Библията
Преди да продължим по-нататък, важно е да обясним какво имам предвид под „изповед“. Речникът в Кеймбридж го определя като „акт на признаване, че сте направили нещо нередно“. За целта на този пост ще се съсредоточа върху общата концепция за изповед, а не непременно за нейната функция в различните видове църкви.
Авторът на I Йоан говори съвсем ясно за централното място на изповедта в отношенията ни с Бога: „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и справедлив да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“ (I Йоан 1:9). С други думи, ако искаме да бъдем простени от греховете си и изчистени от тях, изповедта е решаващата първа стъпка.
Яков също подчертава важността на изповедта, като пише: „Изповядайте един на друг греховете си и се молете един за друг, за да бъдете изцелени“ (Яков 5:16). Докато хората спорят за думата „изцелен“ – дали Яков говори за физическо изцеление или духовно изцеление или и двете – е ясно едно - че изповедта е освободително преживяване, в което трябва редовно да участваме.
Цялата идея за покаяние, отвръщане от начина на мислене на света и вместо това - живот за Исус, зависи от изповедта. Трудно е да се покаеш, когато първо не си признал, че си направил нещо нередно. В противен случай, защо изобщо трябва да се покайваш?
Ефектите от непокайването
Горните стихове ясно очертават значението на изповедта. Бих могъл да спра поста тук и това би било достатъчно, за да ни убеди, че трябва редовно да изповядваме греховете си пред Бога.
Но е завладяващо да виждаме как хората в различни времена и с различен жизнен опит - независимо дали са християни или не - всички признават ценността на изповедта и вредните последствия, когато не го правим, като оставяме вината от неизповядан грях да ни трови.
Един лицензиран съветник сподели „списък на физическите заболявания, вероятно свързани с вината от неизповядан грях - хипертония, язва, сърдечни заболявания и депресия.“ MindPath Care Centers добавя, че вината също може да причини „безсъние, загуба на апетит и цялостно мрачно чувство.“
Psychology Today се задълбочава в някои от психологическите ефекти. Те сравняват вината с това, че човек има „функция за дрямка на алармата в главата си… вниманието ни непрекъснато ще бъде консумирано от изблици на чувство за вина.“ Освен това ще ни пречи истински да се радваме на живота. Дори може да ни накара да се почувстваме физически по-тежки!
Изповедта не е нещо, което психолозите са измислили. Никога няма да забравя когато прочетох (и бях потресен) от „The Telltale Heart“ на Едгар Алън По, като осмокласник. Дори след като се разминава с наказанието за убийство, разказвачът най-накрая признава за престъплението, защото все още може да чуе биещото сърце на жертвата си.
Не ви ли прилича всичко това на отзвук от Псалм 32:3–4?
Когато мълчах (в други преводи: „отказвах да се покая за греха си“), овехтяха костите ми от охкането ми всеки ден; понеже денем и нощем ръката Ти тежеше върху мене, влагата ми се превърна в лятна суша.
За пореден път виждаме, че Божието Слово е имало право през цялото време да подчертава значимостта на изповедта. Човечеството, с цялата си мъдрост, може само да повтаря истината, открита в Писанието.
Ефектите от покаянието
И така, какво се случва, когато се изповядваме? Ами нека прегледаме всички онези симптоми, които споменах по-горе и да въздъхнем с голямо облекчение. Това са всички неща, с които няма да трябва да се борите (поне не заради това, че не сте се покаяли.)
Като казвам това, не искам да кажа, че покаянието е лесно. То не е удобно. Идвате пред Бога в цялата Му святост и сила и казвате: „Не направих това, което искаше от мен. Не се подчиних… отново.“ Изповядването на греховете пред близък приятел или духовен водач не е много по-добре. Прави ви уязвими пред друг човек, като показва, че имате проблеми.
Аз обаче открих, че идеята да призная греха си е много по-плашеща, много по-страшна, отколкото в действителност самото покаяние. Това е като дете, ужасено от чудовището в килера. Но когато съберем куража, когато отворим килера и включим светлината, виждаме чудовището такова, каквото е: купчина мръсно пране. Извеждането на греха на открито пред Бога и другите го ограбва от неговата сила.
Да направим изповедта редовна практика
Изповедта е важна, нали? Но с всички останали неща, с всички начини, по които се стремим да растем в ходенето си с Исус, как да направим така, че изповедта да не бъде подминавана?
Книгата на Тим Келер „Молитва“ очертава молитвената структура като: обожание, изповед, благодарност и молба. Отделете време да преминете през всяка от тези стъпки и ще направите изповедта редовен ритъм в молитвения си живот.
Също така открих, че понякога, когато дойда пред Бога и започна да се моля, усещам как нещо е изключено, като че има бариера, която ни разделя. Може да е изкушаващо просто да помислим, че Бог е далеч или че Исус не ни слуша. Но много по-често, отколкото си мислим, Духът използва това чувство на дистанция, за да ни припомни някой неизповядан грях. Като се изправим пред него и се покаем, бариерата е премахната и пак можем да изживеем Господното присъствие.
Така че се връщам към първоначалния си въпрос: наистина ли Бог ни е създал така, че да чувстваме необходимост да признаем грешките си? Предвид изтъкнатите от мен физиологични и културни доказателства, мисля, че да, би било безопасно да се каже, че хората естествено имат тази тенденция. Но по-конкретно, за всеки обитаван от Духа, отговорът е категорично „да“. Трябва да имаме този порив да признаем греховете си пред Бога. Въпреки че може да бъде болезнено, това е решаваща стъпка в нашето изцеление и освещаване.