от Британи Смол, Интерварсити
Когато влизате в нова църковна общност, винаги има тази страховита фаза. Подобно звучащи имена с не особено запомнящи се лица. Усилието да кажете нещо умно, когато се запознавате с другите. Отивате в малка група с хора, които не познавате и до края на събирането може даже и да не ги харесвате. Списъкът продължава. За съжаление, продължава и неудобството.
Но малко неудобство никого не е навредило на някого. Всъщност това даже е необходимо, когато човек навлиза в откритите води на насърчаване на взаимоотношенията. Така че, ако сте държали главата си над водата и сте водили неудобни разговори с хора от нова общност, чиито имена все още не можете да запомните, поздравления!
Сега, след неопределен период от време, неудобната фаза отстъпва на получестната фаза - периода, в който със страшна еуфория ние плуваме малко по-далеч, отваряйки се (но не прекалено много!) пред хората, около които се чувстваме малко по-малко неловко. (Какви ли им бяха имената?) Тук, в получестната фаза, ние остро осъзнаваме собствената си уязвимост и по-дълбоката вода, в която тя ни вкарва. И все пак ние предпазливо и оптимистично общуваме – представяме се, научаваме имена, рискуваме и отправяме покани. И също като Мартин Броуди, ние сме заети с един въпрос: „Ще оцелея ли това?“
Оказва се, че страховете ни не са свързани чак толкова с непознатите, които се надяваме да бъдат новата ни общност. Вместо това страхът е, че те никога няма да бъдат общността, която искаме.
Моят голям страх
Преди пет години преживях това, когато влязох в нова църковна общност. Тъй като се стремях да намеря смислени взаимоотношения с хора, с които бих могла да бъда напълно честна и позната от всички, не очаквах, че ще се чудя какви са шансовете ми за оцеляване. Особено защото съм приятелски настроен екстроверт и запознанството с нови хора е нещо по моята част. Издържах неудобната фаза, дори наричах една жена с грешно име в продължение на месеци, докато не получих собствено копие на църковния указател. Споделях открито за себе си, вероятно повече от средно статистическия човек. Поставих се на разположение по всички подходящи начини и дори намерих няколко души, с които ми хареса да прекарвам повече време.
Все още обаче имах чувството, че нещо липсва. С течение на времето стана по-предизвикателно да продължавам да поддържам дълбоки връзки. Защо общността, която исках, беше толкова неуловима? Издържах неудобството! Бях получестна! Стигнах толкова далеч, че станах отговорник на разпоредителите. Направих всички неща, които би трябвало да правя (и дори повече!), когато човек трябва да насърчава нови взаимоотношения. И все пак се улових, че си мисля:
Аз не се чувствам обгрижена.
Аз всъщност не чувствам дълбока връзка с никого.
Аз не знам дали ми харесва начина, по който тук правят нещата.
Моят голям страх беше осъзнат: ако проблемът не е у мен, може би е у тази нова общност. Може би в крайна сметка няма да оцелея.
Ние сами си пречим
Нашият инстинкт за оцеляване се включва, когато сме направили всичко по силите си, за да насърчим значими взаимоотношения в живота си, но все още не сме доволни от общността, в която сме се озовали. Тук в битката с нашия Голям страх избираме да се защитим, като казваме: „Не съм виновен аз, а другите.“
Но всъщност ние сме си виновни. Колкото и да искаме да обвиняваме нашата общност, че в нея е проблема, най-често ние сме този с проблема. Много нагласи могат да ни попречат да изпитаме автентична общност и всички те започват с думата „Аз“. Ние сме собствените си пречки.
Да се занимаваме със собственото си „оцеляване“ е лесно, когато влизаме във взаимоотношения, защото сме супер-наясно със собствените си нужди и как другите трябва да ги посрещат. Несъзнателно очакваме нашите взаимоотношения да изпълнят онова, за което душите ни копнеят - да принадлежат, да бъдат приети и да бъдат обичани. Общността, която искаме в крайна сметка е тази, която ще отговори на нашите нужди.
Ние прикриваме всичко това в нашите искрени опити за уязвимост - разкриваме смислена информация за живота си, доброволно служим и каним другите на вечеря. Правим и казваме всички неща, които би трябвало, когато насърчаваме нови отношения. И все пак нашата уязвимост е мотивирана от страх, който идва с това, че нашата идентичност се корени в чуденето ни: тази общност ще може ли да отговори на нашите нужди или не?
Когато нашата идентичност е свързана с удовлетворяването на нуждите ни от другите и нашата уязвимост е мотивирана от страха, че те няма да ги посрещнат, общността, в която копнеем да живеем, започва да става неуловима, защото никое количество или качество на взаимоотношенията, които създаваме, никога няма да ни удовлетвори. И когато не сме наясно с тази вътрешна лъжлива химера, ние се защитаваме - често като обвиняваме общността и тръгваме да търсим нова.
Уязвимост, мотивирана от доверие
Когато можем да признаем, че сме направили нуждите си (собственото си оцеляване) фокусът на нашия стремеж към автентична общност, тогава можем да се научим да бъдем уязвими не от страха, че другите няма да отговорят на нашите нужди, а от доверието, което идва с познаването на волята на Исус.
Желанието да принадлежим, да бъдем приети и да бъдем обичани, може напълно да бъде удовлетворено само от Исус и изобилния живот, който Той ни предлага. Нашите общности са места, изпълнени с други хора, които също са ограничени от човешкото си естество в способността им да задоволяват копнежа на нашите души.
И така, как да започнем да правим промяна, така че да се доверяваме на Исус да отговори на нуждите ни, вместо да разчитаме на нашите взаимоотношения с другите да го направят? Ето три неща, които трябва да вземете предвид, когато преминавате от уязвимост от страх към уязвимост от доверие:
Култивирайте информираност. След като сте прекарали време в общността си, обърнете внимание на вътрешния си свят. Ако мислите ви станат подобни на някое от изреченията „Аз“ по-горе или ако се чувствате самотни, изолирани или неразбрани, това са добри индикации, че желаете вашата общност да направи това, което само Исус може.
Диалог с Бога. Когато сте открили конкретни мисли или емоции, които са загрижени преди всичко за собственото ви „оцеляване“, прекарвайте време да размишлявате, да се молите към Бога по начин, който признава вашия страх и стремеж към самозащита. Поканете Го да замени тези неща с душевно удовлетворяващо разбиране за Неговата изобилна любов и вярност.
Продължете да плувате. Продължете да поддържате значими взаимоотношения във вашата общност. Преследвайте уязвимостта от доверие, че Исус работи за ваше добро - както когато е лесно, така и когато е трудно да обичате и да бъдете обичани от хората около вас.
Неудобните и получестни фази винаги ще съществуват, когато влезем в нова общност, но те са много по-поносими, когато нашата идентичност е в ръцете на Този, Който отговаря на всички наши нужди.
Пет години по-късно все още съм член на моята църква. Понякога все още усещам болката от това, че не изживявам общност по начините, по които душата ми копнее. Но тогава си спомням, че общността не е за мен. И така, нося сърцето си на Исус, доверявайки Му се да посрещне моите нужди и продължавам да поддържам взаимоотношенията, които имам, защото по-дълбоко изпитвам Христос, когато го правя.