Джон Пайпър
Можем ли наистина да сме ядосани на Бога? Мисля, че е по-добре да питаме: „Трябва ли да сме?“ — или „Морално допустимо или правилно ли е да сме?“ И накрая: „Изключено ли е?“ „Толкова ли е погрешно, че трябва да го избягваме на всяка цена?“
Така че въпросът, на който ще се опитам да отговоря, е следният: Дали някога е добродетелно, или праведно, или благочестиво, или невинно, или дори морално неутрално да изпиташ, да почувстваш - не говоря за това, което казваш, аз говоря за това, което чувстваш - сърдечен гняв към Бога, каквато и да е причината? Това е моят въпрос.
Двойно не на място
Краткият отговор е не, никога. Никога не е правилно, никога добро, никога добродетелно, никога просто неутрално да изпитваш гняв към Бога - никога. Обаче Павел си представя ситуация, в която човек вижда Бога като нещо, което не харесва. Той не одобрява начина, по който Бог действа, и този човек изразява това с много категорична съпротива срещу Божиите пътища. Това е описано в Римляни 9:18-20 така:
Следователно Бог дарява с милост когото иска и прави коравосърдечен когото иска. Но ще ми възразиш: „Защо тогава още обвинява? Кой се е възпротивил на волята Му?“ Всъщност кой си ти, човече, че спориш с Бога? Нима изделието ще рече на майстора си: „Защо така си ме направил?“
И така, ето ситуация, в която едно човешко същество наблюдава Божието действие и не харесва това, което вижда. И Павел не казва, че това го ядосва. Той казва, че това го кара да пита Бога: „Кой може да устои на Твоята воля? Защо все още намираш грешки? Защо ме направи такъв?" И Павел отговаря на този вид разпит на Бога с: „Кой си мислиш, че си, о, човече, че да упрекваш в лицето Бога относно начина, по който действа?“ Това е доста силен упрек.
Така че, ако Павел казва, че самите думи за поставяне под въпрос на Божиите действия са толкова неуместни, какво би казал той, ако тези въпросителни думи бяха наложени със силна емоция и гняв? Той би казал: „Те са двойно неуместни. Не е редно за едно създание да поставя под съмнение волята на своя Създател – и е двойно погрешно за едно създание да подкрепя това със силата на емоционално противопоставяне към Него.“
Сега, не бъркайте това със смирени опити да разберете объркващите пътища на Този, на Когото имате доверие. В края на краищата за това си струва да се отдели цял живот, нали? Това е всичко, което бих направил. Поне ще се опитам да бъда смирен и да кажа: „Боже, искам да разбера. Искам да разбера толкова, колкото разкриваш в Словото Си. Дай ми очи, за да виждам.“ Не е погрешно да задавате въпроси на Бога.
Като Мария, когато Господ ѝ каза: „Ще имаш бебе, Мария, докато си девствена.“ И Мария се поклони и каза: „Аз съм твоята слугиня. Но как е възможно това?“ (вижте Лука 2:31, 34, 38). Бог не се разстрои от този въпрос. Това беше добър въпрос, въпрос „как?“. Смиреният копнеж за разбиране не е нещо лошо. Но винаги е грешно да се разпитва Бога, сякаш Той греши.
Отговаряне на възраженията
Докато сега си мислех защо християните, които вярват в Библията, може да мислят по друг начин (и очевидно го правят), се опитах да вляза в главите им и да видя някои възможни начини, по които мислят. И така, позволете ми да отговоря на някои от тях.
Морална тежест на емоциите
Първо, може би някои хора смятат, че тъй като гневът не е решение на волята, а по-скоро емоция, която възниква спонтанно от сърцето, може би той няма същата правилност или погрешност, както би имало едно решение на волята. Но това не е, което Библията учи за емоциите. Те не са морално неутрални. Много от тях са забранени от Бога, а други са заповядани от Него. Казва ни се да не се страхуваме (Матей 10:28) и да не се безпокоим (Матей 6:25). Казва ни се да премахнем горчивината (Ефесяни 4:31). Казва ни се да се въздържаме от желанията на плътта (1 Петрово 2:11). Казва ни се да обичаме Бога (Матей 22:37), да се наслаждаваме на Бога (Псалм 37:4), да намираме удоволствие в Божието присъствие (Псалм 100:1-2) и да хвалим Бога (Псалм 67:3), и да сме благодарни на Бога (Псалм 107:8) и да се радваме на всичките Му дела (Псалм 92:4). Така че просто не е вярно, че емоциите са морално неутрални. Те не са морално неутрални. Те са морално значими.
Доброто дърво дава добри плодове; лошото дърво дава лош плод. От изобилието на сърцето говорят устата и от изобилието на сърцето произтичат чувствата (Лука 6:43-45). Така че, независимо дали гневът към Бога е правилен или грешен, той не може да бъде уреден просто като се каже, че това е просто емоция.
Избягване на лицемерието
Второ, чудя се дали хората, които смятат, че гневът към Бога е морално добър или неутрален, бъркат одобрението на гнева с одобрението на честността и автентичността. С други думи, чудя се дали, като отказват да одобрят гнева към Бога, това, което те наистина не одобряват, е лицемерието, чувството на гняв и неизразяването му. Чудя се дали наистина предполагат, че много хора са ядосани на Бога и хора като Пайпър култивират лицемери от клас А, като казват на хората, че е погрешно да го изразяват. Така че може би някои от хората, които казват, че е добре да се ядосваш на Бога, наистина са на кръстоносен поход, за да помогнат на хората, които са Му ядосани, да бъдат честни и да кажат, че са.
Сега, моето мнение за това е, че ако сте ядосани на Бога, няма абсолютно никакъв смисъл да го криете от Него. Не можете. Можете също така да Му кажете, че сте ядосани. Разказването не е проблемът. Не съм на кръстоносен поход, за да затварям устите на хората; Аз съм на кръстоносен поход, за да променя сърцата им. Чувството на гняв е проблемът, а не устата. Така че не добавяйте грях към грях: не добавяйте греха на лицемерието към греха на гнева. Битката не е с вашата уста; тя е със сърцата ви.
Гняв и Любов
Трето, чудя се, тъй като е възможно да се ядосваме на някого, когото много обичаме (съпруг, дете, Бога), на някои хора им се струва, че следователно можем да се ядосваме на Бога, докато все още Го обичаме, и това тогава не трябва да е нещо лошо. Но това не е точно така, нали? Все още може да е грях да се ядосваме на Бога, въпреки че Го обичаме. Защото гневът към Бога не е това, което произтича от любовта към Него.
Грижа за скърбящите
Четвърто, чудя се дали някои пастирски чувствителни хора (мисля, че този тип вероятно е много често срещан) не са склонни да не одобряват гнева към Бога, защото знаят, че ако го направят, може да натрупат вина върху хора, които вече изпитват болката от огромна загуба, която ги е разгневила на първо място именно на Бога.
В моя опит да се справям със стотици хора във времена на големи загуби през последните петдесет години, Бог в Своята мъдрост винаги е осигурявал начин да служи на истинските нужди и истинската болка на хората, без да прави компромис с истината. Показва пастирска липса на нерви или липса на мъдрост, ако мислим, че трябва да оправдаем греха, за да донесем утеха. Винаги има по-добър начин.
Никога не е обвинителен
И накрая, номер пет, чудя се дали хората, които одобряват гнева към Бога, наистина са се замислили какво е гняв към човек. Това е силно, емоционално натоварено неодобрение. Ето какво е гневът: силно, емоционално неодобрение. Бог прави нещо; ние го преценяваме и не го одобряваме; противопоставяме му се емоционално и се съпротивляваме. Гневът е дубликат в сърцето ни на обвинението на Бога в главата ни. Умът ни отсъжда, че Бог греши, а емоциите ни казват това с гняв.
И моят отговор е, че Бог винаги действа справедливо. Винаги постъпва разумно. Той винаги действа с любов към Своя народ. Той никога не прави зло на никого. Той никога не е обвинителен. Той винаги е чист, и свят, и праведен, и добър. Той е безкрайно достоен за нашето доверие, нашата любов, нашето възхищение и нашата наслада. И когато не разбираме пътищата Му, ние би трябвало да запушим с ръце устата си, да се смирим и да кажем заедно с Павел: „О, каква бездна от богатство, премъдрост и знание у Бога! Колко са необясними Неговите присъди и неразгадаеми Неговите пътища!“ (Римляни 11:33).