от Татяна Уайрънс
Всички ние имаме много желания. Все пак е човешко. Пък и не искаме чак толкова много. Желая само едно нещо. Само една нова работа. Само една нова кола. Само еди-кой-си да ме харесва. Само ето такава съпруга. Само да бях по-слаба. Малко по-мускулест. Не е кой знае какво. Само едно нещо.
И си мислим, че ще бъдем щастливи. Когато се изпълни копнежът ни, ние сме доволни и щастливи или изморени от чакането, някак не можем да се насладим на момента. Скоро става обаче нещо друго: Новата работа остарява. Мечтаната съпруга се оказва с неприятни навици или човекът, когото сънуваме и най-после ни е обърнал внимание, се оказва не дотам вълнуващ или пък направо дразнещ. Голямата мечта, както казва Макс Лукадо „се е разгазирала“.
Ако от радостта ни разделя само още едно постижение, само една придобивка, само една печалба. Ако нашето щастие зависи от нещо, което получаваме, ползваме, поемаме или поглъщаме, тогава ние сме попаднали в затвор – в затвора на неудовлетворените желания.
Животът е изпълнен с неща, които ни очароват, но сякаш е още по-пълен с неща, които ни разочароват. Разочарованието е попарено очарование, излъгано очакване, измамена надежда. Надявали сме се на нещо добро и красиво, но някой е смачкал и стъпкал мечтата ни и нещата са се преобърнали наопаки. Вместо риба сме получили змия и вместо хляб – камък. Това винаги изглежда така от наша гледна точка. Какво ли не прави перспективата – ъгълът, от който наблюдаваме. Ако вярваме на очите си, застанали на железопътната линия, релсите някъде на хоризонта се сливат и нито един нормален влак не би могъл да се движи по тях дори и 1 метър. Планините в далечината винаги изглеждат сини и ако приемем за факт това, което виждаме, то всички дървета някак си са посинели и е станала невъобразима природна аномалия.
Нека разгледаме един библейски пример. Апостол Павел. Той възнамерявал да отиде като мисионер в Испания, но Бог го праща в Италия. По-точно – в римски затвор. И докато е там, Павел е могъл да каже: „Какво стана сега? Не виждам да съм полезен на Божието дело с нещо тук – затворен и далеч от хората по улиците и площадите, на които би трябвало да благовествам. А и като се замисля, откъдето и да го погледнеш не изглежда, че Бог е с мен, след като съм в затвора.“ Но вместо това си е казал: „Докато седя затворен тук бих могъл да напиша някое и друго писмо…“ В резултат на това имаме в библиите си писмата до Филимон, до филипяните, до колосяните и до ефесяните. Без съмнение Павел е щял да постигне много, ако е заминал за Испания. Ала би ли могло това да се сравни с постигнатото чрез тези послания?
По-голямата част от разочарованията в нашия живот са делнични притеснения, злополуки и обезсърчения. Не са ви поканили на рожден ден. Шефът не ви е оценил. Не сте получили заплатата навреме. Еди-кой-си ви е погледнал лошо. А момчето, в което сте влюбена, не ви поглежда въобще. Не сте се класирали за мечтаната стипендия. И така откривате, че сте започнали да ставате все по-раздразнителни, все по-навъсени, все по-разочаровани.
Вашите неща – те не са ваши. Никой не взема нищо на онзи свят, когато дойде моментът да премине Отвъд. Дори и любимите си хора.
Всички тези неща – това не сте вие. Това, кой сте вие, няма нищо общо с дрехите, които носите, или с колата, която карате. Христос казва: „Внимавайте и се пазете от всяко користолюбие; защото животът на човека не се състои в изобилието на имота му.“ (Лука 12:15)
На Небето не ни знаят като човекът с новото яке или момичето с яката прическа. На Небето ни познават по сърцето. Когато мисли за нас, Господ обръща внимание на нашето състрадание, на нашето посвещение, на нашата чувствителност или нашата съобразителност, но не и на нашите притежания.
Когато мислим за себе си, ние трябва да правим същото. Задоволството ще е настъпило тогава, когато можем заедно с Павел да кажем: „Научих се да се задоволявам с каквото имам. Зная как да живея и с по-малко и с повече.“ (Фил. 4:11, 12)
Таите ли надежда, че ако се променят обстоятелствата, ще се промени и отношението ви към света? Ако е така, все още имаме проблем.
Нека ви попитам така: Какво ще стане, ако вашият кораб не дойде? Ако вашата мечта не се сбъдне? Ако нещата така и не се променят? Ще можете ли все пак тогава да сте щастливи? Един честен отговор ще е от полза за всички ни.
Ние имаме един Бог, който ни чува. Имаме силата на любовта зад нас, Святият Дух в нас и цялото небе пред нас. Ако Господ е нашият Пастир има ли някаква буря, която е способна да ни изтръгне от ръката Му, има ли материален недостиг, който да ни лиши от Царското благоволение, има ли отхвърляне от човек, което да може дори малко да се сравни с приемането от страна на най-великата Личност във Всемира.
Когато се сблъскаме с разочарованието и болката, Исус казва, че на момента на никой не му се струва, че му се е случило нещо добро. Но когато премине изпитанието, казва Той, човекът се радва на избавлението и забравя за мъките. Колко обаче по-силен и по-мъдър става човек. Има една древна мъдрост, която казва, че ако нещо не те убива, то непременно те прави по-силен.
Само че в момента на болка почти никой не може да мисли разумно и трезво какво трябва да направи. Истината обаче е, че първо трябва да отидем при Бога. Само и единствено Той има лек за нашето положение и само единствен Христос може напълно да разбере как се чувстваме. У Него е и лекарството и утехата, от които се нуждаем. Бог „изцелява съкрушените по сърце и превързва раните им“ (Пс. 147:3). Яков казва: „Зле ли страда някой от вас, нека се моли.“ (Яков 5:13)
Само Той може да се погрижи качествено и да даде изход от ситуацията. А Той обича да се грижи за дребните и незначителните нужди на народа Си. Бил е загрижен за една сватба и ги снабдява с вино. Бил е загрижен за една майка, която остава самотна и затова възкресява сина ѝ, бил е загрижен за данъците на Петър и затова е осигурил монета. А Петър по-късно пише, че „Той се грижи за нас.“ (1 Петр. 5:7)
Той ще се погрижи! Не непременно, давайки ни това, което искаме, но на всяка цена, давайки ни онова, от което се нуждаем.
Второто нещо е да помолим за мъдрост и да приемем новосъздалата се ситуация, а после да постъпим по най-правилния за момента начин. Павел е нямало какво да прави, освен да приеме факта, че е затворник и да използва времето си по най-добрия за момента начин. Разбира се, можел е след като не е станало по начина, по който си е представял нещата, да се отчае, да започне да се самосъжалява или най-страшното – да реши, че Бог не Го е грижа.
Но нека не забравяме! Някой е решил да стане така, както е станало и този Някой е на наша страна и ни мисли доброто. Той съвсем точно знае какво прави, защото според Него, това е най-доброто за нас. Той води съвсем точна сметка дори за космите на главата ни. Нашето име е сред имената на децата Му и Той има план и бъдеще за всяко едно от тях. Това е насърчителна мисъл.
Нека се доверим на Баща си. Нека приемем с пълно доверие волята Му, защото Той има най-точната перспектива, а ние от нашата не виждаме почти нищо. Нека научим тайната да сме доволни, защото нищо не притежаваме и нищо, което идва до нас не е самоцелно в живота ни. Какво ще кажете да опитаме?