от Десислава Момчева
Аз съм оптимист по природа. Често не съм разбирала съвети като този: „Винаги очаквай най-лошото и когато се случи, няма да се разочароваш, а ако не се случи, ще бъдеш приятно изненадан.“ Подобен възглед може действително да ни предпази от разочарование, но със сигурност би ни ограбил и от радостта на очакването. Аз по-скоро мисля, че надеждата е състояние на очакване. Очакване нещо да се случи. За жалост поради многократни разочарования от неизпълнени обещания и разбити надежди много хора са възприели гледната точка на песимиста, който винаги очаква най-лошото. От друга страна да си оптимист не означава непременно да се надяваш на нещо, за което нямаш видими основания, а по-скоро означава да избереш да видиш как нещата могат да се подредят за добро.
Каква трябва да е нашата позиция като християни тогава? Християните трябва ли да бъдат песимисти, оптимисти или пък, както някои често се опитват да намерят нещо по средата - реалисти?
За съжаление не е рядкост да изпадаме в ситуации, в които губим надежда и се отчайваме. Във всеки момент от живота си ние виждаме само част от голямата картина и можем да се чувстваме объркани, да не виждаме логика в това, което се случва или дори да го виждаме като нещо болезнено и неприятно. Когато обаче се отдръпнем малко, за да погледнем картината от по-далечна перспектива, ще видим цялата гледка, а тя е изпълнена с Божията добрина към нас. Случвало ли ви се е? Ето защо понеже Бог е бил добър в миналото, можем да имаме надежда за бъдещето. Християнската надежда е избор да се довериш на Бога, да вярваш в Неговия добър план, въпреки липсата на настоящи доказателства. Християнската надежда не е мечтания и пожелания за бъдещето, а обективно осъзнаване на това, което вече се е случило в човешката история. Какво имам предвид?
Нашата надежда за бъдещето е пряко свързана със събитията от миналото. Преди края на 15-ти век никой европейски мореплавател не е преминавал успешно отвъд една от най-южните точки на Африка. Коварните води и силните бури на сблъскващите се океани (Атлантическия и Индийския) в тази точка на картата, я правели изключително опасна. Много експедиции се опитвали и се проваляли, затова ѝ било дадено името „Нос на бурите“. Тогава през 1497 година португалският мореплавател Васко да Гама направил това, което никой преди него не успял. Той не само преминал отвъд носа, но стигнал до Индия и се завърнал успешно у дома. След това, тази точка получила ново име: Нос Добра надежда.
Това е една чудесна илюстрация за това, което се е случило в човешката история. Исус Христос премина през всички бури в живота, премина през смъртта и не само това, но възкръсна и се върна преди да се възнесе. И не само това, Той обеща, че ще се върне отново и ще основе ново небе и нова земя. В това е нашата Ддобра надежда. Преди Христос животът е носил името „Буря“, но след това, което Христос извоюва за нас можем да го преименуваме на „Добра надежда“. През каквото и да преминаваме ние също като всички библейски автори и герои можем да свързваме нашата надежда с очакването на Господа и изпълнението на Неговите обещания.
Не е нужно да бъдем оптимисти, песимисти или дори реалисти. Като християни ние можем да бъдем хора на надеждата в личността на Христос. Може да има буря, а ние да спим в лодката, може да сме в затвора и да пеем хваления, може да стоим пред огнена пещ и пак да вярваме в Бога, може да нямаме видими доказателства, че нещата ще се подредят за наше добро и пак да имаме увереност, основана на Божия характер и нашата история с Него.
В края на книгата „Последната битка“ от поредицата на К. С. Луис „Нарния“, авторът ни дава описание на надеждата, която можем да имаме дори пред лицето на смъртта:
„След това Аслан се обърна към тях и каза: — Още не изглеждате толкова щастливи, колкото искам да бъдете. Луси отвърна: — Толкова се страхуваме да не бъдем отпратени, Аслан. Толкова често си ни изпращал обратно в собствения ни свят. — Не се безпокойте за това — успокои ги той. — Още ли не сте се досетили? Сърцата им трепнаха в безумна надежда. — Наистина имаше железопътна катастрофа — тихо каза Аслан. — Татко ви и майка ви, както и всички вие сте… как го наричахте в Земята на сенките — мъртви. Срокът свърши, започна ваканцията. Сънят свърши, утрин е! И докато говореше, Той вече не изглеждаше като лъв. Започнаха да се случват неща, толкова великолепни и прекрасни, че не бих могъл да ги опиша. За нас това е краят на всички приказки и можем наистина да кажем, че всички живели дълго и щастливо. Но за тях това е началото на истинската приказка. Целият им живот в този свят и всичките им приключения в Нарния са били едва корицата и заглавната страница. Сега най-сетне започва Първа глава на Голямата Приказка, която никой на земята не е чел и която продължава вечно, а всяка следваща глава е по-хубава от предходната.“
Звучи прекрасно! Това е Божието обещание и нашата надежда.
Нещо практично: Една духовна дисциплина в миналото, за която наскоро четох, се нарича „размисъл за бъдещия живот“. Тя се състояла в отделяне на време за размисъл върху бъдещето, което Бог ни обещава – обновяването на творението, изкуплението на телата ни и нашето осиновяване като деца. Тази дисциплина е време, в което си напомняме вечната слава, която ни очаква. Това е време, в което сравняваме проблемите си с обещаното и тази перспектива ги прави леки и мимолетни. Припомняме си, че пътуваме през този свят към един по-добър дом. Това, което ни освобождава от хватката на земните богатства е надеждата за небесните съкровища. Тази духовна дисциплина може да бъде част от молитвата ни или нещо, за което размишляваме, когато четем Словото, а понякога може да е най-доброто ни напомняне в труден период: когато ни обидят, когато загубим близък, когато сме в задръстване и т.н. Един ден тези неща няма да съществуват и това е чудесна новина и чудесна надежда. Каня ви да направим тази духовна дисциплина част от живота си през този месец.
Накрая искам да ви припомня един прекрасен стих: „Но знаем, че всичко съдейства за добро на тези, които любят Бога, които са призовани според Неговото намерение.“ (Римляни 8:28) Обичам този стих и си мисля колко е чудесно, че в него няма изключения. Не пише „но всичко съдейства за добро освен…“ Всичко съдейства за добро и можем да имаме доверие на Бога, че през каквото и да преминаваме надеждата в Христос остава непоклатима.