от Кейси Бекли
Ние неволно вярваме в много лъжи за нашите тела. Лъжите попадат и в двете крайности: от една страна, че човешкото тяло е обект на поклонение, а от друга, че е безполезен съд.
Като млад спортист от 10-годишна възраст през годините в колежа чух първата лъжа под формата на евангелска истина. Тогава започнах да чувам и нови (повече подобни на последната лъжа) в християнските кръгове. Днес, като конкурентен маратонен бегач и треньор на триатлонисти и бегачи на дълги разстояния между 30 и 50 години, виждам, че лъжите никога не спират.
За да си припомним истината за нашите тела, си струва да отидем при Онзи, Който е измислил физическите тела и след това ги е направил.
Лъжа: Само душата има значение
В култура, обсебена от образите, е изненадващо колко често ни се казва, че телата ни нямат значение. Дори случайно гледане на телевизия ще разкрие история след история, където умът и душата превъзхождат тялото. Вземете един от любимите филми на сина ми, „Героичната шесторка“ (Big Hero 6), който е анимационен филм за супергерои, в който се разказва за група студенти, един младеж и робот на име Баймакс в центъра на групата. Революционните неща за Баймакс са неговото програмиране и мекото му гъвкаво тяло. В края на филма (спойлер предупреждение), Баймакс се отказва от тялото си, така че приятелите му да могат да живеят, но неговият чип за програмиране е спасен. Посланието е тънко: тялото никога не е имало значение; става дума само за душата - за програмирането.
Това е тема на много съвременни истории за супергерои. Пътуването на всеки герой включва първи конфликт, в който героят най-накрая се освобождава от оковите на слабото си тяло, за да живее, както сърцето му копнее. Само в истински добрите истории за супергерои има втори конфликт, в който героят открива как да ожени физическата си сила за любовта си към онези, които се чувства принуден да защитава.
Когато мислим, че телата ни не са от значение, можем да започнем да вярваме, че имаме нещо като златен билет, за да правим каквото си искаме на тях или с тях, било то участие във вредни сексуални практики, злоупотреба с алкохол, преяждане, недояждане, вземане на наркотици, пушене или дори не достатъчно спане.
Можем също така да бъдем изкушени просто да игнорираме телата си. Християнският мироглед не ни е имунизирал от лакомия / излишък и пренебрегване на здравето. Исторически в християнската духовност, инвестирането във временното - включително нашите тела - е недоглеждано. Поставяли сме акцента само на програмирането, на вечната душа.
Истина No.1: Грижата за себе си има значение
Тази истина се основава на основната доктрина за Въплъщението и на факта, че ние сме създадени по Божия образ. Битие 1:27 ни напомня: “И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде.“ И в Исус Бог отиде толкова далеч, че да разкрие Своя образ, който е наш образ, в Себе Си, за нас, като физически човек (Колосяни 1:15, 19; II Коринтяни 4:4).
Божественият образ, в който всеки от нас е създаден, е дар от Бога и като такъв, за него трябва да се полагат грижи. И тъй като всичко е дар от Бога, имаме двойно предизвикателство: да се грижим за единственото тяло, което ни е дадено, точно както можем да се чувстваме принудени да се грижим за всичко друго, създадено от Бога. Това означава, че за християните правилната грижа за телата ни ще бъде напомняне да се грижим и за околна среда, нашите финанси и нашите университети и общности, въпреки че те също са временни.
Когато практикуваме навици на грижа за себе си, започваме да виждаме, че ни е поверена грижата за великолепно сложен подарък - нашето тяло. Ние също така се отваряме за първоначалното средство, което Бог ни е дал, за да общуваме с Него. Здравословните нагласи към почивката, храната и физическите упражнения могат да доведат до баланс, оптимизация и радост. Когато бягам - един от начините, по които управлявам тялото си - имам шанс да си спомням, че съм повече от мозък.
Истина No.2: По-малко от съвършено все още е достатъчно добро
Преди да продължим да празнуваме добродетелите на телата си, трябва да спрем, защото това е мястото, където много от нас могат да започнат да боготворят себе си и младостта в ущърб на емоционалното и физическото здраве. Погрешно се чувстваме в правото си натрапчиво да се стремим към съвършенство. Така погрешно мога да стигна до заключението, че ако цветът на кожата ми, височината, формата и възрастта не съвпадат с „идеала“, тогава като човек съм по-малко полезен или ценен. И ако някой друг е далеч от „идеала“, тогава можем да започнем да мислим, че и той/тя няма значение.
Обаче дори в болест ние преживяваме Божията благодат и милост, докато разчитаме на Него за всичко. Можем да наблюдаваме как тялото ни се лекува от нараняване и накрая се адаптира към физическото предизвикателство. Когато нашите тела се приспособяват към стреса, ние можем да се чудим на нашата уникалност и че единствени от цялото творение ние сме носители на Божия образ. И когато телата ни не се лекуват, можем да си припомняме собствената си крехкост и краткостта на живота.
Това лято ще празнувам своя 42-ри рожден ден. Колкото по-остарявам, толкова повече ми се напомня, че все повече се отдалечавам от „най-гледаното време“ и от целевата група от 18-34 годишни, към които демографски всички форми на медии се стремят. Истината е, че телата на всички нас се влошават и са временни. Времето все още е непобедимо. Има мъдрост в това, че на нашите земни тела са дадени ограничен брой дни. В немощта ми се напомня, че тялото ми е ограничено и че моето тегло, времето, в което пробягвам даден маратон или образа ми в огледалото не са крайната сума на моята стойност и идентичност.
По-добър поглед
Към края на дните си апостол Павел, когато тялото му лежало схванато и пребито в затвора, в писмото си до филипяните казва:
„…според усърдното ми очакване и надежда, че няма в нищо да се посрамя, но че както винаги, така и сега ще възвелича Христос в тялото си – с пълно дръзновение било чрез живот, или чрез смърт. Защото за мене да живея е Христос, а да умра – придобивка. Но ако живея в тялото, тогава моето дело ще принесе плод; и така, не зная какво да избера, защото ме запленяват и двете възможности, понеже имам желание да си отида и да бъда с Христос, което би било много по-добре; но да остана в тялото е по-нужно за вас.“ (1:20-24)
Тялото на Павел му е служило добре като средство за благовестието. Някои изчисления показват, че той е вървял поне 10 000 мили и е плавал още хиляди. В древния свят човек може да очаква да пътува пеша по 20 мили на ден. Така че дори в най-добрите условия трите мисионерски пътувания на Павел са били поразителни физически постижения.
Павел използва дарбата на земното тяло, която Бог му е дал до край, но за вечни цели. Той не се опита да запази живота си за суета и лична слава. Неговият пример ни напомня, че телата ни са важни, но те не трябва да бъдат почитани. По-скоро те трябва да бъдат изразходвани. Затова ние действаме като настойници на телата си, срещаме се с Бога, като правим това и работим, за да станем по-здрави, за да можем да Му служим по-дълго.