top of page

Ценете приятелството

Майкъл Рийвс

Адаптирано от епизода Esteem Friendship на подкаста Delighting in the Trinity with Michael Reeves https://open.spotify.com/episode/5Nw0dKvQXKbru7tyFXCFDI?si=0ff7ccc404834526
„По-добре са двама, отколкото един, понеже те имат добра награда за труда си; защото ако паднат, единият ще вдигне другаря си; но горко на онзи, който е сам, когато падне, и няма друг да го вдигне. И ако легнат двама заедно, ще се стоплят; а един как ще се стопли сам? И ако някой надвие срещу един, който е сам, двама ще устоят насреща му; и тройното въже не се къса бързо.“ - Еклисиаст 4:9-12

Ние всички днес сме повлияни от мисленето на Томас Карлайл, изявен историк и полимат (човек с широки познания в различни области) от 19-ти век. Неговата теория за „великите личности в историята”, която той обяснява, като „историята на света, историята на това, което човекът е направил в този свят, е в своята същност, история на великите личности, които са вършели своите дела тук. Те са били лидери на останалите, величави, задавайки моделите и шаблоните, и в широк смисъл, създатели на всичко онова, което обичайната маса от хора би опитала да извърши или да достигне… Историята на света, отново подчертавам, е биографията на великите личности“. Тоест, както е смятал Карлайл, историята е направлявана и оформяна, всъщност, историята е Цезар, Шарламейн, Наполеон, Вашингтон.


Като християни, ние можем да виждаме църковната история по същия начин, като историята на хора, като Атанасий, Аквински, Лутер, Калвин или Едуардс. Наистина, ако искаме да сме добри изследователи на църковната история, ние би трябвало да се занимаваме с тях, но има и опасност в този подход, в това, че можем да останем с впечатлението, че растежът на църквата е изцяло заради велики личности. В нашият християнски живот срещаме изкушението да се съсредоточаваме върху известните говорители по конференциите, върху онези, чиито книги купуваме, онези, които бихме цитирали в публикация или дебат. Не казвам, че това е грешно. Има много истинност в това, да имаме лидери, на които можем да се доверим. Опасността, обаче за младите перспективни лидери в църквата, е техните амбиции да бъдат изкривени от тази култура на фокус върху индивида, който е известен служител. Все пак, ние всички искаме да сме плодотворни, а и Бог използва големи личности, следователно ние също бихме искали да сме такива. Проблемът е, че този начин на мислене, може да ви насочи на курс към това да бъдете „самотен ездач“, който да бъде обект на възхищение отдалече.


Най-големият практичен проблем, който аз виждам в много църкви, е огромната изолация на толкова много църковни ръководители. В основата е разбирането, че духовният растеж се случва само или основно чрез целеустремените и влиятелни действия на хора с висока позиция. Истина е, че през църковната история и библейския текст, често Бог е използвал хора с изключителни интелект, качества и способности, за промяна и облагородяване на Църквата, като например Лутер, Стот, Лойд-Джоунс и други. Но дори когато Църквата е имала тези изявлени личности, те никога не са били сами. Всъщност, точно когато такива личности са били сами, тогава са започвали проблемите. В цялата история на Църквата, колегиалността е била основен фактор за духовното благословение. Около Августин, Лутер, Калвин, е имало цяла галактика от приятели. Склонни сме да забравяме за приятелските кръгове около мисионерите, като Уилям Кери – Андрю Фулър, Джон Съклиф, Самюъл Пиърс... Същото се отнася и за Били Греъм – той не би бил Били Греъм, когото ние познаваме, без Клиф Бароуз, Джордж Шей, семейство Уилсън, и Лейтън Форуард. Да! Отново и отново в църковната история виждаме, именно задружните братя, които се събират заедно около споделено видение. Те не са просто колеги или познайници, но приятели! И задружно те се назидават да продължават напред. И често в тези задружни групи, ние забелязваме, че всъщност въобще не е имало лидерска фигура. Например, при пуританите, въпреки че между тях е имало изявени лидери, цялото движение не се оформяло около тях, а около широко-споделеното видение на цялата общност.


К. С Луис пише в „Четирите Вида Любов“, „Докато влюбените са вгледани в очите на другия, приятелите стоят един до друг, и гледат напред към техният общ интерес.“ Тази картина напомня на серафимите във видението на Исая, викащи, „Свят, свят, свят“, един на друг (Исая 6:3). Често за нас в християнските кръгове, е странно да говорим за такъв вид общение. Ние по принцип се интересуваме от създаване на контакти, които могат да ни бъдат от полза в бъдеще. Да имаме общение може да означава просто да излезем на кафе. Но трябва да се целим по-високо! Псалом 133 избликва: „Ето колко е добро и колко угодно да живеят братя в единодушие!“ (ст. 1). Угодно е, като мирото, стичащо се по дрехите на първосвещенника, като росата, която прави земята плодотворна (ст. 2-3). В своята първосвещеническа молитва, Исус се моли, „да бъдат едно, както и Ние сме едно“ (Йоан 17:22). Както мирото се стичаше по брадата и дрехите на Арон, така и Святия Дух се стича по Исус, нашата глава към Неговото Тяло, Църквата. Радушното и сърдечно приятелство е най-висшата форма на общение. Този тип общение е свидетелство за Един, добродушен и личен Бог.


Главата за приятелството от „Четирите Вида Любов“, ми е любима, трябва да я прочетете! Интересно, едно от първите авторови наблюдения е, че институциите често са недоверчиви към, и недолюбващи приятелството. Това се отнася и за началниците им – директори, капитани, полковници, църковни лидери, се чувстват неудобно, когато силни и радушни приятелства се зародят между онези, които са под техния авторитет. Но не е необходимо да изпитват тези чувства, защото приятелството не е затворено общество или съзаклятничество. „Истинското приятелство,“ казва Луис, „е най-неревнивата любов.“ Двама приятели са готови да приемат трети, а тримата – четвърти, само ако новодошлият има качества да бъде истински приятел. „Основата на приятелството е дружбата, или това, което ние има предвид под общение. Aз предпочитам думите дружба или обичливост", добавя Луис. "Дружбата означава базовата готовност да се посветиш на това, да се разбираш с останалите, но все пак това не е съвсем приятелство. Дружбата прераства в приятелство“, добавя Луис, „когато двама или повече от спътниците открият, че споделят някакво общо прозрение или интерес.“ Условието да имаме приятели е това, да търсим нещо отвъд това, просто да имаме приятели. Необходим е споделен интерес, за да се създаде приятелство. Луис прозира, че приятелите не са просто съюзници. Приятелството не е необходимо, също като философията, изкуството, или дори като самата вселена, която на Бог не Му е било нужно да създава. Приятелството не допринася за оцеляването, а по-скоро, е едно от онези неща, които придават стойност на оцеляването. Приятелството не е средство за постигането на цел, то самото е цел и ценност, нещо което обогатява нашата човешка същност. Тоест, общото видение не поглъща приятелите, така че те да губят другите от своя поглед, а ги благославя с привързаност едни към други. Приятелството ни отваря очите за качествата и красотата у нашите приятели.


Павел пише:

„Имайте само поведение, достойно за Христовото благовестие, така че било че дойда и ви видя, или че не съм при вас, да чуя за вас, че стоите твърдо в един дух и се подвизавате единодушно за вярата на благовестието“ (Филипяни 1:27).

Забележете логиката му – да живеем достойно за Христовото благовестие трябва да включва да стоим твърдо в един дух (да сме единомислени) и да се подвизаваме единодушно за вярата на благовестието. Когато Човешкият Син е издигнат, Той привлича хора към Себе Си, които са заедно (виж Йоан 12:32). Културата на самотните ездачи и индивидуалистични единаци не е културата на благовестието. Благовестието създава привкус от небето, който е плодотворен на земята – очакването на онзи ден в небесата, когато, като серафимите, ние възкликваме едни към други в споделено преклонение: „Свят, свят, свят е Господ на войнствата! Цялата земя е изпълнена със славата Му!“


Последни публикации

Виж всички

Comments


bottom of page