К. С. Луис, откъс от книгата „Отвъд човека“
Надеждата е една от основните теологични добродетели. Това означава, че постоянното очакване на вечния свят не е (както някои хора днес смятат) форма на бягство от действителността или на самозалъгване, а е едно от задълженията на християнина. От тук не следва, че трябва да оставим настоящия свят такъв, какъвто е. Ако се вгледате в историята, ще откриете, че християните, направили най-много за днешния свят, са именно тези, които най-много са мислили за бъдещия. Самите апостоли, които слагат началото на обръщането на Римската империя към вярата, великите мъже, благодарение на които се разгръща средновековието, английските евангелисти, които премахват търговията с роби, - всичките са оставили своя следа на земята точно защото умовете им са били отдадени на мисълта за небесното.
Тъкмо откакто християните са спрели да мислят главно за другия свят, техните действия са станали толкова безрезултатни на този. Ако си поставите за цел небето, ще получите и земята „в добавка“; ако си поставите за цел земята, няма да получите нищо. Това правило изглежда странно, но нещо подобно може да се види в действие и в други сфери. Здравето е велик дар, но в момента, в който се превърне в една от основните и непосредствени цели на живота ви, започвате да ставате маниак и да мислите непрекъснато, че нещо с вас не е наред. Можете да получите здраве единствено, ако желаете други неща повече от него – храна, игри, работа, веселие, чист въздух. По същия начин никога няма да спасим цивилизацията, докато тя е главната ни цел. Трябва да се научим да искаме по-силно от това нещо друго.
За повечето от нас е много трудно изобщо да желаят „небето“ – освен доколкото „небето“ означава, че отново срещнем приятелите си, които са умрели. Една от причините за тази трудност е, че не сме били научени на това: цялото ни образование насочва нашите умове към този свят. Друга причина е, че дори когато у нас е налице истински стремеж към небето, ние не го осъзнаваме. Повечето хора, ако наистина са се научили да се вглеждат в душите си, знаят, че желаят, и то желаят силно нещо, което не могат да имат на този свят. На земята има много неща, които сякаш обещават да ви го дадат, но никога не успяват да го сторят наистина. Копнежът, когато се събужда у нас, когато за пръв път се влюбим или за пръв път чуем за някоя непозната страна, или за пръв път се заемем с някой вълнуващ въпрос, не получава истинско удовлетворение нито в женитбата, нито в пътешествието, нито в ученето. Тук не говоря за онези бракове, пътувания или научни кариери, които обикновено наричаме неуспешни. Напротив, говоря за възможно най-добрите. Когато у нас се зароди някакъв копнеж, ние сякаш се опитваме да се докоснем до нещо, което просто се разтваря и изчезва в реалността. Мисля, че всеки разбира какво искам да кажа. Съпругата може да е добра, хотелите и природата може да са чудесни, а химията може да е твърде интересно занимание, но нещо ни се е изплъзнало. Съществуват два погрешни и един правилен начин да се справим с този факт.
Начинът на глупака. Той търси вината във всичко, което го заобикаля. През целия си живот продължава да мисли, че стига да беше опитал с друга жена или да бе предприел по-скъпа екскурзия, или каквото и да било друго, по-различно, той наистина би уловил онова тайнствено нещо, което всички ние преследваме. Повечето от отегчените, неудовлетворени богат хора на света са от този тип. Те прекарват целия си живот, като сменят жена след жена (чрез съдебни дела за разводи), континент след континент, хоби след хоби, като винаги смятат, че последното им увлечение най-накрая е „истинското“, и неизменно се оказват разочаровани.
Начинът на „разумния човек", който се е разделил с илюзиите си. Той скоро решава, че всичко това са глупости. „Разбира се – казва, - човек се чувства така, докато е млад. Но когато станеш на моите години, ти вече ще си се отказал да гониш тоя, дето духа.“ Така той се примирява, научава се да не очаква твърде много и потиска онази част от себе си, която, както сам би казал, „тъгува по звездите“. Това, разбира се, е много по-добър подход от първия, той прави човека много по-щастлив и му помага по-малко да дотяга на околните. Съществува опасността този човек да стане самодоволен и ограничен (склонен е да изпитва определено високомерие към онези, които нарича „младоци“), но като цяло той се погажда с другите доста добре. Това щеше да е най-правилната линия на поведение, ако не живеехме вечно. Ами ако безкрайното щастие наистина съществува и ни очаква? Ами ако човек наистина може да стигне звездите? Тогава би било жалко да открием твърде късно (веднага след смъртта), че нашия тъй наречен „здрав разум“ е задушил способността ни да се насладим на това щастие.
Начинът на християнина. Християнинът казва: „Живите същества не се раждат с желания, които не могат да бъдат задоволени. Бебето е гладно: добре, съществува храната. Патенцето иска да плува: добре, съществува водата. Хората изпитват сексуални желания: добре, съществува сексът. Ако открия у себе си желание, което по никакъв начин не може да бъде задоволено на този свят, най-вероятното обяснение е, че съм създаден за друг свят. Ако нито една от земните ми наслади не може да го удовлетвори, това не означава, че вселената е измама. Може би земните наслади никога не са били предназначени да го задоволят, а само да го възбудят, да загатнат истинското нещо. Ако е така, трябва да внимавам от една страна, никога да не презирам тези земни дарове, нито да бъда неблагодарен за тях, и, от друга, никога да не ги бъркам с онова, другото, на което те са само бледо копие, ехо или мираж. Трябва да запазя у себе си жив стремежа към истинската ми родина, която няма да открия преди смъртта; не бива никога да позволявам той да бъде унищожен или видоизменен; трябва да си поставя като най-важна цел в живота да се устремя към онази страна и да помогна на другите да сторят същото.“
Няма смисъл да се притесняваме от хората, които гледат с насмешка на това и се опитват да представят християнската надежда за „небето“ като нелепа, казвайки, че нямат желание да „прекарат вечността, свирейки на арфа“. Може да им се отговори, че щом не разбират книгите за възрастни, не би трябвало да говорят за тях. Цялата библейска образност (арфи, венци, злато и т.н.), разбира се, е само опит символично да се изрази неизразимото. Музикалните инструменти се споменават, защото за много хора (не за всички) именно музиката в настоящия живот е тази, която най0силно внушава екстаза и безкрайността. С помощта на венците се подчертава, че онези, които са в единение с Бога във вечността, споделят Неговото величие, мощта и радостта. Златото се споменава, за да внуши вечността на небето (златото не ръждясва) и неговата ценност. Хората, възприемащи буквално тези символи, могат със същия успех да си представят, че когато Христос ни е казал да бъдем като гълъбите, Той е искал от нас да снасяме яйца.