от Ролф-Дитер Браун
Какво става с нас, християните? Във всяка библия срещаме думите на Исус: „…както Аз ви възлюбих, така и вие да се обичате един друг.“ (Йоан 13:34) Защо за последователите на този мъж е толкова трудно да следват Неговата поръка? Явно не е никак лесно да съжителстваме в любов и единство. За щастие Библията ни дава важни съвети, с които да вървим по трудния път към единството.
Защо пък единство?
Бог заръча на нас, християните, да живеем в единство, защото знаеше, че ние се нуждаем от него. Християнската църква не е изнамерена от социолозите, нито пък е възникнала като резултат от обединението на хора от една и съща религия, които, имайки общи интереси, да са основали съюз. Нещо повече – тази общност е замислена от самия Творец, Който познава нуждите на Своите създания, тъй като самият Той е създал и тези ни потребности. Бог дори иска да сме свързани и зависими един от друг (1 Кор. 12:21). Следователно взаимната обвързаност всред християните не е признак на недостатъчна зрялост, а е нещо нормално. Тя е израз на готовност за колективно служение (Еф. 4:11, 12; Деян. 18:26).
Труднопреодолими проблеми
Във всяка една, колкото и малка да е, християнска общност срещаме пропуски по отношение на сплотеността. Какво утежнява живота в нашата църква? Доколко и ние самите сме допринесли за тези трудности? И правим ли нещо, за да ги преодолеем? Това са въпросите, с които можем и трябва да се ангажираме като „миротворци“ (Мат. 5:9).
Най-напред трябва да осмислим следното: Сред християнските общности често се поставя въпроса за отношенията между хората и за заздравяването на разрушени или боледуващи връзки. Единството в християнството не се постига чрез общи организаторски резолюции на църквите или въз основата на взаимно подписани документи, колкото и плодотворни да са опитите за теологично съгласие и организаторска координираност.
Исус е имал други представи: „да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мен и Аз в Тебе, така и те да бъдат в Нас едно, за да повярва светът, че Ти си Ме пратил.“ (Йоан 17:21). Отношенията между хората, базиращи се на любовта, съставляват основната структура на християнското единство. Както се казва в Деяния на апостолите: „А множеството на повярвалите имаше едно сърце и душа“ (Деян. 4:32). Това не е романтично идеализиране на една отминала епоха, а става дума за конкретен опит по отношение на единството: гостоприемство (Деян. 2:46), отказ от лична собственост (Деян. 4:34), солидарност с преследваните (Римл. 16:4), събиране на дарения един за друг (2 Кор. 8:3) и така важния процес на опознаване и сближаване между различните социални слоеве, култури и етнически традиции (Деян. 6).
Кой отговаря за единството?
Кой трябва да реши проблемите на разединеното християнство? Църковните водачи и експертите? Но проблемите на това разединено християнство не са само от теологично и конфесионално естество; за съжаление те се коренят по-дълбоко: същинската трудност не се състои в различия в ученията или в богослуженията, а в подхода към подобни различия. Въпросът е: Как постъпват последователите на Исус, които не могат да постигнат съгласие по отношение на разбиранията си? И тези различия не се ли превръщат в разделителни ровове? Ако приемаме тези разделителни ровове като жалко подобие на независимост, ако изчакваме тези противоречия да се разрешат от експертите, тогава не гледаме ли на сегашната ситуация откъм леката ѝ страна? Истинската причина за разцеплението сред християните трябва да се търси винаги в себичността на човека и в разделението му от Бога, следователно истинската причина се крие във всеки един от нас.
Диагнозата на Павел
Павел характеризира разцеплението и враждебността като „дела на плътта“ (Гал. 5:19-21) и като терапия предписва мерки, които можем да обобщим с понятието „освещение“. Това бе неговото решение на въпроса. Наивен ли беше Павел? Едва ли; той най-добре познаваше проблемите, които могат да възникнат в една християнска общност. Следователно знаеше за какво говори.
Единството като резултат от неудобни за нас мнения
По пътя към единството ние добиваме опитности всеки ден, черпим опит от съвсем конкретни ситуации в тесния заобикалящ ни кръг – отчасти и с неприятни за нас хора – хора от плът и кръв. Някои важни наблюдения по пътя ни могат да бъдат за нас първоначално и като горчиво лекарство. Понякога е необходимо завинаги да се разделим с обичайните за нас класификации и да започнем да мислим с нови категории, които отговарят повече на Божията воля.
Ако сме готови на това, ние ще се сблъскаме с отрезвяващи ни ситуации, които ще трябва да отстоим и при които, мислейки за единството, няма да изпитваме и следа от въодушевление или възторг. Често тук се касае за незначителни малки стъпки, лишени от всякаква романтика.
Ние всички седим в една лодка
Колкото по-непоколебимо сме стъпили върху фундамента на нашата вяра в Христа, а именно незаслужената оправдаваща ни милост на Спасението чрез нашия Господ Исус Христос, толкова повече осъзнаваме, че ние всички седим в една и съща лодка. Ние всички сме помилвани грешници, които без Божията милост са безнадеждно изгубени. Павел пише: „Затова приемайте се един друг, както и Христос ни прие за Божията слава.“ (Римляни 15:7)
Християнин, дорасъл за единство
Единството между нас, християните, се нуждае от качествени взаимоотношения помежду ни. Как стои този въпрос при нас? Вие в състояние ли сте да изграждате и да поддържате дълбоки и трайни отношения? От това зависи нашата сплотеност.
Следните ориентировъчни линии са от особена важност за поддържането на отношенията между християните:
Преди колко време за последен път съм помолил някого за прошка?
Мога ли да приемам критика? Научил ли съм се вече да критикувам конструктивно?
На кого все още не мога да простя?
Имам ли някого в Църквата, с когото мога да говоря за моите интимни проблеми и с когото да се моля за тях? Мога ли аз самият да изслушвам внимателно и да запазвам тайната на довереното?
Имам ли доверие и добро отношение към хората, заемащи ръководни позиции? Моля ли се за тях?
Неизяснени отношения и непреодолени наскърбления са почвата, върху която виреят разцеплението и отчуждението. Само общителният християнин е и сплотяващ християнин.
Единството в „тялото на Христа“ представлява координирано многообразие, а не изравняване до обезличаване.
„Дарбите са различни, но Духът е същият. Службите са различни, но Господ е същият… Всички апостоли ли са? Всички пророци ли са? Всички учители ли са? Всички вършат ли чудеса? Всички имат ли изцелителни дарби? Всички говорят ли езици? Всички тълкуват ли?“ (1 Кор. 12:4, 5, 29, 30). Сред Своите Бог иска да чува многогласния строй на един богат на нюанси смесен оркестър, в който всеки един трябва да се научи да се вслушва в другите. Затова Павел ни съветва как да протичат събранията ни: „Когато се събирате, всеки има да предлага псалом, има поучение, има откровение, има да говори непознат език, има тълкувание. Всичко да става за назидание.“ (1 Кор. 14:26)
Самият апостол Павел, чието най-голямо желание и постижение беше създаването на една Църква от християни-юдеи и неюдеи, използва думи, с които явно се разграничава и дистанцира от хора, които не се бои да нарече „лъжебратя“ (Гал. 2:4), които известяват едно друго евангелие (Гал. 1:6-8). Там, където Евангелието на Исус Христос не е основа за обединение между християните, там не може да се говори за християнско единство. Затова Павел много сериозно формира апела си: „…всички да говорите в съгласие“ (1 Кор. 1:10). Там, където целта не е единство в името на проповядвания в Словото Господ Исус Христос, там вече не става дума за християнско единство. Но позицията, която заема Павел толкова решително, съвсем не може да бъде оправдание за прибързано и удобно разграничаване.
Внимание! Удобно дистанциране!
По-лесно е да се разграничим и дистанцираме от някого, отколкото да положим усилия за продължаването на една трудна връзка с някого. Но Бог очаква точно това от нас. Посланието към галатяните разкрива съвсем явно как апостол Павел се грижи най-много за тези църкви, които са засегнати от лъжливи учения (Гал. 4:19). Точно там, където хората са в опасност, там се поставят на изпитание и здравите лични контакти, които могат да бъдат напомняне за или са манифестация на Божията любов.
Кое ни дава основание да се разграничаваме? Различните традиции, акценти, мнения и предпочитания, практиката на богослуженията, етнически, културни или социални различия? Всичко това не ни дава право да пренебрегваме един такъв важен въпрос като: На какво иска да ни научи Бог чрез братята и сестрите? Къде се налага да наваксаме пропуски?
„По това познаваме любовта, че Той даде живота Си за нас. Така и ние сме длъжни да дадем живота си за братята.“ (1 Йоан 3:16) Дълъг е пътят, докато бъдем готови да дадем живота си един за друг. Но да бъдем покорни пред нашия Господ, означава да направим първите крачки по този път. Дори и това да са малки крачки, то те имат смисъл и са под Божието благословение. „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат Божии синове.“ (Мат. 5:9)
(материалът е публикуван със съкращения)