Празнувайте, за да поддържате радостта си

от Том Холадей, откъс от книгата Putting It Together Again When It's All Fallen Apart


"Радостта идва от това, че виждам пълното изпълнение на конкретната цел, за която съм създаден и новороден, а не от това да успея да направя нещо по свой собствен избор." ~ Осуалд Чембърс


"Всяко преживяване, дори най-нежеланото, ако го предоставите на Исус, може да стане вашата врата към радостта." ~ Елизабет Елиът

"Радвайте се всякога в Господа! Пак казвам: Радвайте се!" ~ Филипяни 4:4

Нуждата от празнуване Празнуването на това, което Бог прави, е един от ключовете за връщането към нещата, които имат значение. Празнуването ни дава постоянна сила за промените, които Бог извършва в живота ни.

Започнете като приемете истината, че сте създадени, за да празнувате. Празникът не е ваша идея; това е Божията идея.

Някои християни изглежда мислят, че могат да имат „радост“, без да се наслаждават на нищо. За тях, служенето на Бога е сериозен бизнес, пред който се изправяш със свещен интензитет, който не позволява усмивка. Това няма смисъл. Да бъдем в присъствието на свещеното не означава, че трябва да бъдем тъжни през цялото време.


В Неемия 8:9, той адресира проблема: „Неемия, който беше управител, и свещеник Ездра, книжникът, и левитите, които тълкуваха на народа, казаха на целия народ: Този ден е свят на Господа, вашия Бог; не тъжете, нито плачете (защото целият народ плачеше, като чу думите на закона).“

Очевидно можем и понякога трябва да скърбим в присъствието на Бога. Така започва и първа глава на самата книга „Неемия“. Има моменти, когато трябва да плачем пред Господа. Но идеята, че единственият начин да имаш свещено преживяване е с тъжно сърце и потиснат поглед е напълно невярна. Удоволствието е Божията идея. Той ни е дал този капацитет. Той ни е дал тези емоции.


Празнуването расте от поклонението Поклонението е жизненоважният ключ към личния празник и радостта, които ни позволяват да издържим във всичко, с което се сблъскваме в живота.

В Неемия 8 израилтяните провеждат страхотен празничен ден пред Бога в поклонение за всичко, което е направил. Празникът не може да бъде отделен от поклонението, защото той произлиза от поклонението. Думата „празнувам“ от латински, означава „събрание в чест на…”. Нашето отношение към празника се корени в събиране с другите и почитане на Бога за случилото се. Ние не можем наистина да празнуваме без да се покланяме, защото Бог е този, Който най-много празнуваме и Този, Който ни е създал, за да празнуваме.

Говори много зле за нашето време днес, защото връзката между празнуването и поклонението не е вече толкова очевидна. Живеем със странната склонност да празнуване навсякъде и за всичко, но не и в поклонение. Личното тихо време е сериозно, а нашите срещи с приятели са мястото, където празнуваме с удоволствие и смях. Църковните богослужения са мрачни и тихи; футболните мачове са изпълнени със силни възгласи.

Можем да празнуваме отделно от поклонението, но тези празненства ще ни оставят да копнеем за повече. Колкото и прекрасно да празнуваме на семейно събиране, спортно събитие или бизнес парти, винаги ще имаме копнеж за нещо повече, ако празнуването бъде изместено от живота на поклонение. Празникът, отделен от Бога, който ни е направил да празнуваме, в най-добрия случай е временно бягство. Празникът, свързан с поклонението към Бога, е безкраен източник на радост.


Макар в нашия живот да има много места за празнуване, очевидното място, където да започнем да свързваме празнуването и поклонението, е в нашето поклонение заедно като църква. Като начало трябва да се запитаме дали празнуваме, когато се покланяме.


След това трябва да се обърнем към собствения си живот. Изпълнен ли е той с празнуване на Божието присъствие, Божия промисъл и снабдяване? Можем ли да се радваме на всеки ден като на подарък от Бога, в който Той се е погрижил да не ни липсва нищо важно! Умеем ли да се зарадваме, дори когато нещата не изглеждат напълно наред около нас. Апостол Павел написва по-горе цитирания текст от Филипяни от затвора. Имал е много причини да не е доволен от ситуацията, но неговият поглед очевидно е бил неотлъчно прикован върху Онзи, Който му е давал повод за радост и за празник дори в затворническите окови. Чрез вяра той е можел да вижда истината – Небето и Божието царство, където Исус царува и никой и нищо не може да отмени това. Той се е фокусирал на нещата, които никой не би могъл да му отнеме – свободата и надеждата в Христос.


Бог ни кани към променен живот, който в свързан с промяна на мисленето, към поглед, прикован в Него и в Неговите обещания, въпреки обстоятелствата около нас. Той иска да се отворят духовните ни очи, за да виждат реалността в духовния свят, а именно, че Христос е победител, каквито и да изглеждат нещата във физическия свят около нас.