от Крейг Уайрънс
Исус е бил прекрасен разказвач на истории. Изглежда, че винаги е имал на разположение история, която да разкаже и да илюстрира онова, което поучава, което е насърчавало аудиторията му да мисли и да действа различно. Стихът по-горе идва в контекста на една от най-известните истории, които е разказвал, записана в книгата на Лука.
В притчата има двама главни герои: съдия и вдовица. Научаваме, че съдията нито се е боял от Бога, нито го е било грижа за хората. Ясно е, че не го е било грижа и за това как неговите решения и действия влияят на другите, нито пък дали са правилни и справедливи. Това е описанието на много егоистичен човек, за когото справедливостта е без значение. По много начини това е доста иронично, тъй като неговата работа е именно да раздава правосъдие. Самата роля на съдия е била да се бои от Бога и да защитава онеправданите, но това също не е било важно за него.
Вторият герой в историята е вдовица. По времето на Исус вдовиците са били абсолютен пример за хора с уязвима позиция в обществото, които често са били пренебрегвани. Без средства, защита и статус те са зависели от милостта на обществото да се грижи за тях и да ги снабдява с най-необходимото. Ситуацията на тази вдовица обаче е дори още по-лоша, тъй като тя има противник, който се възползва от нейното положение. Не знаем точните подробности, но знаем, че с нея не са се отнасяли справедливо. И сега нейната единствена надежда е ужасния, неспособен съдия. Единствения начин, по който нейната ситуация може да се оправи е съдията да ѝ покаже състрадание и милост и да ѝ отдаде дължимата справедливост, от която тя се нуждае.
И така тя отива при съдията, но ние вече знаем какво ще стане. Него не го е грижа за нея и проблемите ѝ. Тя няма нищо, което да може да му даде и тя никога няма да може да му плати за услугата да ѝ помогне. Тя не заслужава времето му и той я изхвърля на улицата. Трагично е, че едничката ѝ надежда я отхвърля.
Но ето тук историята на Исус поема интересен обрат. Ако бяхме ние, може би щяхме да се откажем. Може би щяхме да публикуваме във фейсбук нашата тъжна история и щяхме да се уверим, че всички са чули, че „няма надежда и няма справедливост“. Но не и тази вдовица. Тя се връща. И се връща всеки ден, докато привлича вниманието на съдията. Тя става нахална в своето преследване на справедливост и няма да се предаде, докато съдията не я изслуша и не ѝ даде онова, от което тя се нуждае.
Историята свършва с това, че съдията, не защото е справедлив, но защото му е дотегнала, егоистично решава да отдаде на жената дължимото. Щастливият край на историята идва, когато вдовицата омръзва на съдията.
За нас би било лесно да си направим някои доста плашещи изводи от тази история. Може да чуем историята, разказана от Исус и да си помислим, че ние сме като вдовицата в отчаяна нужда, а Бог е като съдията, Който трябва да бъде принуждаван и убеждаван да се погрижи за нас. Ако заключехме това, ние щяхме да сме само наполовина прави, защото е истина, че и за нас като за вдовицата, единствената надежда е Богът на Вселената. Без Неговата намеса в живота ни абсолютно всеки ден, ние всички ще бъдем изгубени и без надежда. Без Него ние никога не можем да получим живота и спасението, от които отчаяно се нуждаем.
Ние обаче ще сме прави само наполовина, защото макар ние да сме като вдовицата, Бог няма нищо общо с онзи съдия.
Много от нас (и аз включвам и себе си тук) на практика живеем и се молим така, сякаш Той е именно такъв. Нашият избор да нямаме надежда и решението ни да не живеем живот на вяра сочат към факта, че ние не вярваме, че Бог ще се погрижи за нас. Малкото молитва в живота ни разкрива, че много от нас мислят, че Бог е като този несправедлив съдия, който не иска да бъде безпокоен от нас и да ни дава онова, от което се нуждаем. Някои от нас действат и се молят така, сякаш Бог ще ни чуе и ще ни даде онова, от което се нуждаем, само ако се молим с правилните думи или съумеем да Му се отплатим някак си. Това може да е истина за съдията, но не е истина за Небесния ни Баща.
Вместо да сравни Бог със съдията, Исус ги поставя в контраст. Бог обича децата Си. Него Го е грижа за нас и Той обича да ни дава нещата, от които се нуждаем. Притчата е от този тип, както ги наричам „Притчите „Колко повече““. Ако един зъл съдия, който няма любов към нуждаещите се, ще даде добри неща на тези, които искат настойчиво от него, колко повече можем да вярваме, че Бог, Който ни обича, ще ни даде онова, от което се нуждаем. Той никога няма да ни пренебрегне. Той се наслаждава да ни дава онова, от което се нуждаем и се показва славен в Своята благодат, милост и способност да избавя.
Бил Хайбълс пише: „Опитай и виж, че Господ е добър. (Пс. 34:8) Не мисли, че трябва да намериш начини да изкопчиш благословение от Него, някак си да Го убедиш да ти даде нещо, което по-скоро би задържал за Себе Си. Божието Слово ни учи, че Бог обича да подарява благословения на децата Си. Това е в Неговата природа. Това е Кой Е Той – даващ Бог, благославящ Бог, насърчаващ Бог, грижовен Бог, Бог, Който дава сила, любящ Бог.“
Смисълът на всичко това е, че ние имаме един Бог, който обича да се грижи за нас и да ни снабдява. Този факт, когато ние наистина го вярваме, променя всичко. Когато познаваме характера на Бога и сме уверени в Неговата любов, тогава ние с радост ще идваме често при Него. Животът ни ще бъде белязан от чудесната привилегия, благословение и почит да общуваме с Отца, като идваме често при Него и във всички ситуации споделяме живота си с Него. Когато осъзнаем, че Той е единствената ни надежда и източник на всички добри неща - когато осъзнаем, че не можем да намерим това в нашата работа, празните обещания на този свят, известните личности, парите и славата, повече образование, нито в нашите дарби и способности - ние ще тичаме към Отца с благодарност и вяра. Когато наистина познаваме Бога като Един, Който обича да обича, тогава ние ще се радваме винаги, ще се молим непрестанно, и ще благодарим във всички обстоятелства. (1 Сол. 6:16-18).
И така Исус пита всички ни „когато дойде Човешкия Син, ще намери ли вяра на земята?“ Въпросът за нас е дали да повярваме и да бъдем трансформирани от добрата вест, че Бог ни обича и Го е грижа за нас. Въпросът е дали да спрем да се доверяваме на себе си и на нещата, които никога няма да ни донесат живот и да тичаме при Бога. Ако го направим, нашата вяра ще се вижда явно по начина, по който се молим, прекарваме времето си с Него, начините, по които Му се доверяваме и Му се подчиняваме. Когато имаме този тип вярва, животът ни ще изглежда прекрасно различен – изпълнен с надежда, радост и доверие в Небесния ни Баща.
Само си представете заедно с мен как би изглеждал нашия живот или този на църквата ни, ако продължаваме да растем в хора на вярата. Ние ще бъдем познати като хора, които се молят, защото знаем, че Бог се грижи. Ще бъдем познати като хора, които живеят живот на подчинено доверие, защото знаем, че Той ни води към по-добра посока. И ще бъдем познати като хора, които познават Бог лично. Не знам какво ще намери Човешкият Син, когато дойде, но молитвата ми за вас и мен е да намери такава вяра между нас!
Comments