Мрачната нощ на душата - част 3

от св. Йоан Кръстни

Душата, която Бог води напред не е въвеждана от Неговото могъщество в нощта на духа веднага щом премине през сухотата и изпитанията на първото очистване и нощта на чувствата. Обикновено тя трябва да чака дълго време, дори години, след като е напуснала състоянието на начинаещите, за да достигне до състоянието на напредналите. Но понеже очистването на душата не е завършено, тя все пак по необходимост от време на време изпитва сухоти, мрак и опасности, които понякога са много по-интензивни от тези в миналото, понеже са знаци и глашатаи за идващата нощ на духа, макар и да не са толкова продължителни, колкото нощта, която идва. Защото след като е преминала през един или няколко периода от тази нощ и буря, душата скоро се връща в своята ведрост…


Но понеже все пак тази конкретна част на душата е слаба и неспособна да изпитва силните неща на духа, от това следва, че хората понасят множество слабости и страдания на тялото и като следствие се чувстват слаби и духом. Мъдрецът казва: „Смъртното тяло притиска надолу душата“ (Премъдрост 9:15). За да бъде разбрана необходимостта тези души да влязат в нощта на духа, тук ще посочим определени несъвършенства и опасности, които са присъщи на тези напреднали.


Присъщите несъвършенства са несъвършени навици и чувства, които продължават през цялото време в духа и са подобни на корени, които очистването на чувствата не е могло да изкорени. Разликата между единия и другия вид очистване е като между премахването на прясното петно и това, което е старо и стои от много време… в духа все още остават петната на стария човек, макар че той не мисли така, нито пък може да го разбере.


Що се отнася до действителните несъвършенства, ние не сме податливи по един и същ начин. Някои, чието духовно добро е толкова изкуствено и толкова готово да бъде повлияно от чувствата, изпадат в по-големи трудности и опасности. Тъй като намират толкова много и толкова изобилни духовни преживявания, както в чувствата така и в духа, откъдето те често виждат въображаеми и духовни видения (понеже всички тези неща, както и други възхитителни чувства идват при много души в това състояние, чрез което дявола и собственото им въображение твърде често ги мамят), дяволът е в състояние да даде такова удоволствие чрез впечатляването на душата, предлагайки ѝ споменатите видения и чувства. По този начин той лесно очарова и заблуждава такива хора, (освен ако те не се предадат на Бога и не се пазят внимателно чрез вяра от всички видения и фалшиви пророчества) и се стреми да ги накара да мислят, че Бог и светиите говорят с тях, и да вярват на собствените си фантазии.


В това състояние дяволът също така обикновено ги изпълва с предубеждения и гордост, така че те стават суетни и надменни и биват въвлечени във външни действия, които изглеждат свети като например видения и други прояви. Така те стават дръзки пред Бога и губят святия страх, който е ключа и пазителя на всяка добродетел. В някои от тези души тези измами са толкова многобройни и имат такава склонност да се умножават, че те дотолкова се закоравяват, че е твърде съмнително дали такава душа ще се върне в чистия път на добродетелта и истинската духовност. Те падат в тази окаяност понеже докато напредват в пътя, с твърде голямо доверие се предават на духовните чувства…


Никой от тези напреднали, независимо от това колко силно се труди, не е свободен в най-добрия случай от много от тези естествени чувства и несъвършени навици, очистването от които е необходимо, ако една душа иска да достигне до единение с Бога. В нощта, която следва и двете части на душата (духовната и чувствената) са очиствани заедно и за тази цел за нея е било добре да премине през усъвършенстването на първата нощ и през периода на спокойствие, който я следва, за да могат чувствата да бъдат обединени с духа и двете да бъдат очистени и така да станат устойчиви.


Но възниква въпросът: Защо Божествената светлина (която, както казваме, осветлява и очиства душата от нейното невежество) тук извиква в душата една мрачна нощ? Отговорът е, че поради две причини Божествената мъдрост е не само мрак и тъмнина за душата, но по подобен начин и утеснение и мъчение. Първата е височината на Божията мъдрост, която превъзхожда способностите на душата и по този начин е мрак за нея. Втората е нейната поквара и нечистота, поради което тя е болезнена, мъчителна и мрачна за нея.


Колкото по-ясни и явни в себе си са Божите неща, толкова по-мрачни и по-скрити са те за душата в нейното естествено състояние; точно както, колкото по-ясна е светлината, толкова повече тя заслепява зеницата на бухала и колкото по-директно гледаме към слънцето, толкова по-голямо е заслепението, което то причинява на нашите естествени способности, потискайки ги чрез собствената им слабост. По същия начин, когато Божествената мъдрост на съзерцанието нападне душата, която все още не е напълно осветлена, тя ѝ причинява духовен мрак; защото тя не само я преодолява, но по подобен начин я залива и помрачава действието на естествения интелект. Поради тази причина св. Дионисий и други мистични богослови наричат това вдъхнато съзерцание „един лъч тъмнина“. Поради тази причина Давид казва: „Облак и мрак са около Него“ (Пс. 97:2). Не че това е действително така, но така изглежда за слабото ни разбиране, което е заслепено и затъмнено от една толкова силна светлина, до която то не може да се приближи…


Ясно е, че това мрачно съзерцание в началото е болезнено за душата. Понеже то носи в себе си множество съвършенства и те са твърде добри, а душата, която ги приема не е била очистена и има много несъвършенства, които по подобен начин са твърде лоши, оттук следва, че тъй като две противоположности не могат да съжителстват в един обект - т. е. в душата – по необходимост трябва да има болка и страдание, понеже в този обект двете противоположности воюват една срещу друга с цел очистването на несъвършенствата на душата, която трябва да премине през това съзерцание... Когато душата е нападната от тази Божествена светлина, болката от нейната нечистота е огромна, защото тя се чувства толкова нечиста и нещастна, че вярва, че Бог е срещу нея и че се е опълчила против Бога. Това ѝ причинява мъка и болка понеже вярва, че Бог я е отхвърлил.


Посредством тази чиста светлина душата вижда по-ясно своята нечистота (макар и смъртно) и знае по-ясно, че е недостойна за Бога. И това, което ѝ причинява най-голяма болка е мисълта, че никога няма да бъде достойна и че добрите неща са свършили за нея. В този смисъл ние можем да разберем този пасаж от Давид който казва: „Когато с изобличения наказваш човека за беззаконието му, Ти разваляш като молец красотата му. Наистина всеки човек е само лъх” (Пс. 39:11)…


Едно описание на това страдание и болка, макар че то всъщност превъзхожда всяко описание, е дадено на Давид когато той казва: „Примките на смъртта ме обвиха, болките на преизподнята ме стигнаха. В страданието си извиках.“ Но това, което нещастната душа чувства най-вече в своето нещастно състояние е едно ясно усещане, че, както тя мисли, Бог я е изоставил и отвратен от нея я е захвърлил в тъмнина. Това е тежка и страшна тъга – да вярва, че Бог я е изоставил. Такава тъга е чувствал и Давид в подобна ситуация, казвайки: „Спуснал си ме в най-дълбокия ров, в тъмни места, в бездните. Натегна на мене Твоят гняв и с всичките Си вълни Ти си ме притиснал...“ (Пс. 88:6-7) Защото когато очистващото съзерцание е най-сурово, душата усеща много силно сянката и примките на смъртта и болките на ада, чувствайки, че е без Бога и е наказвана, отхвърлена и недостойна за Него както и че Той ѝ е гневен. Душата преживява всичко това в описаното състояние – и дори повече, защото вярва, че то ще продължи завинаги…


Когато тези чувства се появят в душата, те трябва бързо да бъдат успокоени иначе тя би умряла за много кратко време. Тя изпитва тяхната голяма интензивност само за кратко време. Все пак за известно време те са толкова силни, че на душата ѝ се струва, че вижда ада и преизподнята отворени.


Страданията и ограниченията на волята сега са твърде големи и от такъв вид, че понякога пронизват душата като изненадващо ѝ припомнят злините, които търпи и я нападат с несигурност, че ще намери лек за тях. Към това е добавен и спомена за отминалото време на благополучие. Понеже като правило душите, които влизат в тази нощ са имали много утешения от Бога и са Му служили по много начини. Фактът, че това щастие им е отнето и те са неспособни да влязат в него, им носи голяма скръб. Йов, който преживял това го описва със следните думи: „Бях в охолност, но Той ме разкъса, дори ме хвана за врата и ме строши, и ме постави за Свой прицел. Стрелците Му ме обиколиха; пронизва бъбреците ми и не щади; излива жлъчката ми на земята. Съсипва ме с удар върху удар; спуска се върху мене като исполин. Вретище съших върху кожата си и окалях рога си в пръстта, лицето ми подпухна от плач и мрачна сянка има върху клепачите ми” (Йов 16:12-16).


Толкова многобройни и толкова тежки са скърбите на тази нощ и толкова много текстове от Писанията бихме могли да приведем, че не биха ни стигнали времето и силата да пишем за всички тях понеже всичко, което може да се каже със сигурност е по-малко от истината. И за да мога донякъде да покажа в тази линия по-близко и по-пълно какво причинява на душата тази нощ, аз ще кажа това, което Еремия чувствал и което изказва и повтаря с толкова много думи по следния начин: „Аз съм човекът, който видях скръб от тоягата на Неговия гняв. Той ме е водил и завел в тъмнина, а не в светлина Навярно против мен обръща повторно ръката Си всеки ден. Застари плътта и кожата ми; строши костите ми. Издигна против мен укрепления; и ме окръжи с горест и труд. Сложи ме да седна в тъмнина като отдавна умрелите. Обгради ме и не мога да изляза; отегчи веригите ми. Още и когато викам и ридая, Той отблъсва молитвата ми. Огради с дялани камъни пътищата ми; изкриви пътеките ми. Стана за мене като мечка в засада, като лъв в скришни места. Отби настрана пътищата ми и ме разкъса; направи ме пуст. Опъна лъка Си и ме постави като прицел на стрела, заби в бъбреците ми стрелите на колчана Си. Станах за присмех на целия си народ и за песен на тях цял ден. Насити ме с горчивини; опи ме с пелин. При това счупи зъбите ми с камъчета; покри ме с пепел. Отблъснал си душата ми далеч от мира; забравих благоденствието. И казах: Погина увереността ми и надеждата ми като отдалечена от Господа. Помни скръбта ми и изгонването ми, пелина и жлъчката. Душата ми, като ги помни непрестанно, се е смирила дълбоко” (Плач 3:1-20).


Освен всичко това (самотата и изоставеността причинена от тази мрачна нощ) тя също така изпитва голяма болка и тъга, поради факта, че не намира утеха или помощ в никое наставление, нито в някой учител. Защото макар в много отношения нейния наставник да може да ѝ покаже добра причина за успокоение поради благословенията, които продължават в тези болки, тя не е в състояние да му повярва. Понеже тя е толкова погълната и потопена в осъзнаването на тези злини, чрез които вижда собственото си нещастие толкова ясно, че мисли, че нейния водач не взема под внимание това, което тя вижда и чувства и говори по този начин, понеже не я разбира. И така вместо утешение тя по-скоро страда повече, понеже смята, че съвета на нейния наставник не носи лек за нейните страдания. Всъщност това е точно така. Понеже докато Господ не я очисти напълно по начина, по който желае, никакво средство или лек не са от полза за нея и няма да облекчат страданието ѝ. Освен това в този случай душата е безсилна подобно на човек хвърлен в мрачна тъмница с вързани ръце и крака, който не е в състояние нито да се движи, нито да вижда, нито да почувства някаква надежда, нито отгоре, нито отдолу, докато душата му не бъде смирена, смекчена и очистена и не порасне толкова силна и чиста, че да стане едно с Божия Дух, според степента на единението в любовта, каквато Неговата милост Му се види угодно да ѝ даде, пропорционално на суровостта и продължителността на нейното очистване.


Но това трае няколко години без значение колко е сурово, понеже в процеса на очистването има интервали на облекчение, които Бог дава и когато това мрачно съзерцаниe престава да напада душата под формата и начина на очистване, а идва като просветление и с любов при душата. В тези моменти тя се чувства като човек, който излиза от тъмница и затвор и е пуснат на свобода. Тя преживява голяма сладост на мир и любещо общение с Бога. За душата това е знак за здраве, изработено в нея от споменатото очистване и от предвкусване на изобилието, за което тя се надява. Обикновено това усещане е толкова голямо, че душата вярва, че нейните изпитания най-после са приключили. Духовните неща в душата, когато са най-чисто духовни имат това свойство, че ако до нея дойдат изкушения, тя вярва, че никога няма да свършат, и ако дойде духовно благословение, душата по същия начин вярва, че трудностите ѝ са приключили и че никога няма да ѝ липсват благословения. Така е било с Давид, както той свидетелства със следните думи: „В благополучието си казах: няма да се поклатя до века“ (Пс. 29:7)…


И така, макар душата в това очистване да съзнава, че има голяма любов към Бога и би дала хиляда живота за Него (което е истина, защото в тези изпитания тези души много искрено обичат Бога) все пак това не ѝ носи утешение, но по-скоро по-големи страдания. Защото тя Го обича толкова много, че не се интересува от нищо друго. Когато вижда, че е толкова окаяна, тя не е в състояние да повярва, че Бог я обича, нито пък, че има или някога ще има причина Той да направи това, но по-скоро, че има основание да бъде завинаги отхвърлена не само от Него, но и от всички създания. Така тя скърби и вижда в себе си причината, заслужаваща да бъде отхвърлена от Този, към Когото тя храни толкова силна любов и желание.


Когато тази мрачна нощ спъва нейните способности и чувства, тя не е способна да издигне чувствата или ума си към Бога, нито може да Му се моли, мислейки за себе си както Еремия, че Бог е поставил пред нея облак, през който молитвата ѝ не може да премине (Плач 3:44). Защото той има предвид именно това в думите „Покрил си се с облак, за да не премине молитвата ни.“


Всъщност това не е време душата да говори с Бога. По-скоро тя трябва да напълни устата си с пясък, както казва Еремия, така че до нея случайно да може да достигне някоя настояща надежда (Плач 3:28) и тя да бъде в състояние да понесе своето очистване с търпение. Бог работи пасивно в душата, поради което тя не е в състояние да направи нищо. Оттук тя нито може да се моли, нито да внимава, когато се намира пред Бога, много по-малко да се предаде на други временни занимания. Не само това, но тя е толкова разсеяна и забравлива, че често минава известно време без да знае какво е правила или мислила или какво прави или ще прави, нито пък внимава, макар да желае да направи това относно нещо, която се занимава… Понеже тук не само разбирането бива пречиствано от нейната светлина, и волята от нейните чувства, но също така и паметта е очиствана от размишление и знание.


Продължителността на това обикновено съответства на нейната интензивност. И така колкото по-проста и по-чиста е тази Божествена светлина в нейното нападение срещу душата, толкова повече тя я помрачава, изпразва я и я унищожава според нейните специфични разбирания и чувства. И по подобен начин, колкото по-малко проста и чиста е тя в своето нападение, толкова по-малко лишения тя причинява и е по-малко мрачна. На някого може да му се стори невероятно, че колкото по-ярка и чиста е свръхестествената Божествена светлина, толкова повече тя помрачава душата и колкото по-малко ясна и чиста е, толкова по-малко помрачава душата.


За да бъде разбрано това по-ясно, ние ще предложим едно сравнение свързано с обикновената естествена светлина. Ние забелязваме, че един слънчев лъч, който преминава през прозореца е по-малко видим в зависимост от това колко е по-чист и освободен от прах и колкото повече такива прашинки има във въздуха, толкова по-ясна е светлината за окото. Причината за това не е понеже виждаме самата светлина - светлината е единствено средството, чрез което другите неща, които тя докосва, са виждани и така тя също става видима, отразявайки се в тях. В противен случай нито те, нито тя биха били видими…


Точно това прави и Божествения лъч на съзерцание в душата. Нападайки я със своята Божествена светлина, той превишава естествената сила на душата и по този начин я помрачава и лишава от всички естествени чувства и схващания, които тя е имала преди посредством естествената светлина. Така тя остава не само помрачена, но по подобен начин и празна, що се отнася до нейните способности и схващания, както естествени така и духовни... Все пак по отношение на духовната светлина, от която душата е нападната, когато има нещо, което да докосне – т. е. когато нещо духовно представи себе си, за да бъде разбрано, колкото и малка прашинка да е то и независимо дали на съвършенство или на несъвършенство или независимо дали е погрешно мнение или държана истина – тогава то е виждано и разбирано много повече отколкото преди, когато се е намирало в мрак…


За тази душа всичко става мъчително: тя не може да живее със себе си. Тя не може да живее нито на небето нито на земята. И тя е пълна с тъга, докато дойде тъмнината, за която говори Йов, казвайки: „Както на слуга, който желае сянка, и както на наемник, който очаква заплатата си, така на мене бяха дадени за притежание месеци на разочарование и нощи на печал ми бяха определени. Когато си лягам, казвам: Кога ще стана? Но нощта се протака; и непрестанно се въртя насам-натам до зори“ (Йов 7:2-4). Това, което душата понася тук е страдание и утеснение без утешението на надежда за някаква светлина и духовно добро…


Колкото по-голям е мракът, в който душата пътува и колкото по-пълно тя е лишена от своите естествени действия, толкова по-голяма е нейната сигурност. Защото тази мрачна нощ на съзерцанието абсорбира и потапя душата в себе си и приближава толкова много душата до Бога, че я предпазва и освобождава от всичко, което не е Бог. Сега душата е лекувана, за да може да царува в здраве – това здраве е Самият Бог…


Защото душата веднага открива в себе си една искрена готовност и силно желание да не върши нищо, за което тя разбира, че е обидно за Бога и да не пропуска да върши нищо, което Му е угодно. Тя ще разсъждава и ще се пита хиляди пъти дали това може да бъде обидно за Него; и тя ще върши всичко това с много по-голяма загриженост, отколкото преди. По този начин душата върви напред освободена от себе си и от всички сътворени неща към сладкото и деликатно единение на Божията любов.


(Материалът е публикуван със сериозни съкращения. За цялата книга вижте този източник: https://rado76.files.wordpress.com/2018/11/dark-night-of-the-soul1.pdf)

Последни публикации

Виж всички