Молитвата на бръснаря или какъв вид доказателства потвърждават ефекта от молитвата

Актуализирано: 24 Сеп 2018


К. С. Луис (29 ноември 1898 - 22 ноември 1963) е професор по средновековна и ренесансова английска литература в университетите в Оксфорд и Кеймбридж. Освен със своите изследвания на английската литература през средновековието, е известен и като теолог — с трудовете, разглеждащи християнството от гледната точка на човек, който е загубил вяра в детството и се върнал към нея вече в зряла възраст. Най-голяма популярност придобива с детската си поредица от седем книги "Хрониките на Нарния".



Една сутрин преди години станах с намерението да си подстрижа косата, като част от подготовката ми за посещение в Лондон, но с първото писмо, което отворих ми се изясни, че няма нужда да ходя до там. Така че реших да отложа и подстригването. Но тогава нещо започна най-необяснимо да гложди ума ми, почти като глас, който казваше „Въпреки всичко се подстрижи. Иди да се подстрижеш.” Накрая вече не издържах и отидох.


По онова време се подстригвах при мой познат християнин, който имаше доста проблеми и на когото брат ми и аз понякога успявахме да помогнем. В момента, в който отворих вратата на салона му, той каза – „О, молех се, ако е възможно да наминеш днес”. И наистина, ако бях закъснял с ден или повече, нямаше да съм му от полза.


Това ме изпълни със страхопочитание и все още ме изпълва. Но разбира се човек не може категорично да докаже някаква причинно-следствена връзка между молитвите на бръснаря и моето посещение при него. Може да е телепатия. Може да е съвпадение.


Тогава възниква въпросът – „Какъв вид доказателства ще потвърдят ефекта от молитвата?” Нещото, за което се молим може и да се случи, но как изобщо бихме могли да знаем, че е нямало да се случи така или иначе? Дори нещото да е безспорно чудо, от това няма да следва, че чудото е станало поради нашите молитви. Отговорът със сигурност е, че никога не може да бъде получено неопровержимо емпирично доказателство като в точните науки.


Защото молитвата е молба. Същността на молбата, за разлика от принудата, е, че може да бъде или да не бъде изпълнена. И ако едно безгранично мъдро Същество слуша молбите на ограничени и глупави създания, естествено, че понякога ще ги удовлетворява, а друг път ще им отказва. Постоянната „успеваемост” на молитвата изобщо не би доказала християнското учение. Би доказала нещо, което много повече наподобява магия – власт, на определени човешки същества да контролират или насилват хода на събитията.


Без съмнение, в Новия Завет има откъси, които на пръв поглед може да изглеждат като обещание за неизменно изпълнение на молитвите ни. Но определено не това се има предвид. Защото в самата същина на тази история се сблъскваме с ярък пример за обратното. В Гетсимания най-святият сред всички просители се моли три пъти горчивата чаша да го отмине. Тя не Го отминава. Оттам насетне можем да загърбим идеята, че молитвата ни е дадена като някакъв безотказен трик.


Нашата увереност (ако постигнем такава), че Бог винаги чува и понякога удовлетворява молитвите ни и, че явните отговори на наши молитви не са просто случайни, може да дойде единствено по същия начин. И дума не може да става да броим успехите и провалите и да се опитваме да решим дали успехите са прекалено много, за да бъдат отдадени на случайността. Тези, които най-добре познават някого, най-добре знаят дали, когато е направил това, за което са помолили, го е направил защото са помолили. Мисля, че тези, които най-добре познават Бога, ще знаят най-добре дали ме е изпратил при бръснаря, защото бръснарят се е молил.


Но до момента нищихме въпроса в съвсем погрешна посока. Самият въпрос „Действа ли молитвата?” като изходно положение, задава неправилен начин на мислене. Тоест, да „действа” сякаш е магия или машина – нещо, което функционира автоматично. Молитвата е или чиста илюзия, или личен контакт между нас, недоразвитите, незавършени личности и съвършено конкретната Личност.


Молитвата в смисъла на молба, на искане на нещо, е малка част от молитвата като цяло; изповедта и покаянието са нейното начало, поклонението е нейното светилище, присъствието, представата и радостта от Бога са нейните хляб и вино. В нея Бог ни се разкрива. Това че отговаря на молитвите е естествена последица, но не непременно най-важната от разкриването Му. За онова, което прави, узнаваме от това Кой е Той.


Въпреки това, просителната молитва ни е и разрешена, и заповядана: „Насъщният ни хляб дай ни днес.” И това без съмнение повдига теоретичен проблем. Можем ли да вярваме, че Бог изобщо действително променя действията си в отговор на човешки внушения? Защото безграничната Мъдрост няма нужда да ѝ се казва кое е най-добро и безкрайната Доброта няма нужда от подтик да го направи.


Всичко, което казваме по такива въпроси може да е най-много аналогия или притча. Реалността без съмнение е недостъпна за нашите способности. Но на всяка цена можем да се стараем да избягваме неудачните аналогии и притчи. Молитвата не е машина. Тя не е магия. Тя не е съвет, даван на Бога. Всички ограничени причини действат единствено в несекващото действие на самия Бог, затова и действието ни в молитва не трябва да се разглежда като отделно от него – не повече, отколкото всичките ни други дейности.



Още по-зле би било да мислим за тези, които получават това, за което се молят, като за някакви придворни любимци, хора, които имат влияние пред Трона. Достатъчен отговор на това е неудовлетворената молитва на Христос в Гетсимания. А и не бих посмял да пропусна тежките думи, които веднъж чух от един опитен християнин: „Виждал съм много изненадващи отговори на молитви и съм приемал за чудо не един от тях. Но те обикновено идват в началото- преди обръщането във вярата или скоро след него. С напредването на християнския живот, те стават по-редки. Отказите пък, не само че зачестяват, а и стават по-ясни, и по-категорични.”


Дали в такъв случай Бог просто изоставя тези, които Му служат най-добре? Всъщност Този, Който Му е послужил най-добре от всички, казва малко преди да умре в мъки „Защо си Ме изоставил?” Когато Бог става човек, този Човек в Своята най-голяма нужда получава най-малко утеха, сравнено с всички останали. Тук има тайна, която дори да имам силата, може да нямам куража да изследвам. Междувременно, за малките хора като вас и мен, когато молитвите ни се изпълняват, отвъд всякаква надежда и вероятност, е по-добре да не си правим прибързани заключения в наша полза. Ако бяхме по-силни, можеше да получаваме далеч не толкова нежно отношение. Ако бяхме по-смели, можеше да ни пращат с много по-малко помощ да защитаваме далеч по-отчаяни позиции във великата битка.


(материалът е публикуван със съкращения)