Как да НЕ помагаме на страдащ човек

Гавин Ортлунд

От всички много колоритни герои на Библията, никой не е толкова дразнещ, колкото приятелите на Йов. Ирод може да ви отсече главата и Юда може да ви забие нож в гърба, но Елифаз, Валдад и Софар ще ви наранят с библейски стихове.

За да се разкажат реалните загуби на Йов отнема две кратки глави (Йов 1–2), но мъчителният диалог, който следва, върви в продължение на 35 глави (Йов 3–37). Чудя се кое е донесло повече агония на Йов: първоначалното му страдание или последвалото продължително обвинение?


Проблемът с утешителите на Йов не е, че те са еретици. Голяма част от казаното е истина. Проблемът е моралистичният мироглед, който управлява техния разговор с Йов и ги принуждава да разсъждават назад като търсят на всяка цена причина за страданието в евентуален грях.


Лесно е да критикуваме приятелите на Йов, но нека бъдем честни: всички можем да бъдем като тях. Всъщност един добър тест за привеждането на сърцето ни в съответствие с Евангелието – независимо дали функционално вярваме в свят на благодат или свят на карма – е как реагираме, когато на пътя ни се изпречи някой Йов. Страданието издърпва нашата истинска теология като магнит.


Ето четири неща, които по-специално трябва да избягвате, когато сте със страдащ човек. Мислете за тях като за четири начина, по които ние, като приятелите на Йов, можем да излеем горящи въглени върху главите на онези, които вече седят в пепелта.


1. Апелирате твърде бързо към Божия суверенитет.

Библията учи, че „всичко съдейства за доброто“ на тези, които са в Христос (Рим. 8:28) и че Бог може да използва злото за добро (Бит. 50:20). Въпреки това, само защото това е библейско, не означава, че винаги е тактично или полезно да се каже.


„Бог го е предвидил за добро“ се казва от Йосиф години след неговото страдание, а не се казва на Йосиф по време на страданието му. Представете си как гневът и разочарованието на Йосиф карат братята му да се съберат около кладенеца, за да извикат насърчително: „Не се тревожи, Йосиф; Бог има предвид това за добро!”


По подобен начин, скоро след като Павел учи, че „всичко съдейства за доброто“, той ни увещава да „плачем с плачещите“ (Рим. 12:15). Преди да цитираме първото, нека сме сигурни, че сме готови да практикуваме второто.


2. Впускате се в история за това как Бог е използвал вашето собствено страдание.

Човешката природа е да свързваме опита на другите с нашия собствен. Не можем да не видим света през собствените си очи. Но един белег на зрялост е да се научим истински да навлизаме в света на друг, вместо винаги да филтрираме тяхната история през нашата собствена. Това е особено важно да се направи със страдащите по две причини.


Първо, историята на всеки е различна. Може би Бог ни е дал по-добра къща, след като първата ни е изгоряла до основи, или може би сме в състояние да видим добрата страна на предателството на приятел. Но в един паднал и объркващ свят е напълно възможно вашият страдащ приятел никога да не стигне там в този живот. Някои скърби няма да се поправят докато си отидем от този свят. Така че наистина не знаем достатъчно, за да можем да кажем: „Един ден ще се радваш, че това се е случило“.


Второ, дори историите ни да са сходни, нашият страдащ приятел може да няма нужда да чуе това точно сега. Добър въпрос, който трябва да си зададем, е: „Споделям ли историята си повече за задоволяване на моите нужди или за обслужване на нуждите на моя приятел?“ Най-малкото трябва да изслушаме внимателно нюансите на историята на страдащия, преди да правим сравнения.


3. Минимизирате неправомерните действия, които са причинили страданието.

Не съм сигурен защо сме склонни да правим това, но го правим. Това е този инстинкт за търсене на карма. Ние казваме неща като „Сигурен съм, че са го мислили за добро“ или „Не може да е толкова лошо“ или „Е, във всеки конфликт вината е от двете страни“.


Но истината е, че не знаем, че някой е имал добри намерения. Може би не е имал. Не знаем, че не е било толкова лошо. Може би е било. И вината не винаги е 50/50. Понякога е 80/20. Понякога дори е 100/0. Това изглежда е Божията присъда за Йов и неговите приятели (Йов 42:7).


Когато седите със страдащ, не омаловажавайте греха, който е допринесъл за страданието му. Честното признание на злото – без никакви извинения или уклони – ще бъде за болката им като вода за прежаднял човек.


4. Наблягате на формирането на характера, като същевременно пренебрегвате комфорта и състраданието.

Ако Новият завет набляга на нещо относно страданието, това е, че Бог го използва, за да създаде благочестив характер в нас (напр. Рим. 5:3–5; Яков 1:2–4). И все пак, когато някой е в разгара на страданието, няма смисъл това да се набляга - особено ако нямаме установени отношения на доверие. Ако изобщо трябва да се повдигне темата, тя трябва да бъде балансирана с думи на утеха и състрадание.


В случаи на тежко страдание може да е най-добре да избягвате или да сведете до минимум думите изобщо. Това е трудно да се направи. Склонни сме да споделяме инстинкта на Елифаз: „Кой може да се въздържи да не говори?“ (Йов 4:2). Но нашият наранен приятел вероятно се нуждае от нашата любов и присъствие много повече, отколкото от нашите интерпретации и идеи. По-полезно е, вместо да се опитвате да облекчите или дори да разберете страданието му, просто да бъдете с човека в него. Влезте в тъмнината с него. Стойте там с него в този момент, в това пространство, в тази болка.


Сълзите на Аслан

По този начин можем да бъдем като Исус към страдащите, защото такъв е Исус за нас. Той не ни предпазва от страдание в този живот, нито предлага банални разговори, когато тъмнината се спусне. Той обещава, че когато тя дойде, Той ще бъде с нас. Всъщност, ние Го намираме най-истински в нашето съкрушено сърце:

  • „Господ е близо до онези, които са със съкрушено сърце, и спасява онези, които са с разкаян дух.“ (Пс. 34:18)

  • „Изцелява съкрушените в сърце и превързва скърбите им.“ (Пс. 147:3)

  • „Духът на Господа Йехова е на мене; защото Господ ме е помазал да благовествам на кротките, пратил ме е да превържа съкрушените сърца, да проглася освобождение на пленниците и отваряне затвора на вързаните.“ (Исая 61:1)

В „Племенникът на магьосника“ има сцена, където малко момче на име Дигъри среща Аслан. Майка му е болна и той иска да помоли за помощ Аслан, но се страхува. Луис пише:


„Дотогава той гледаше големите предни крака на лъва и огромните нокти по тях; сега, в своето отчаяние, той вдигна поглед към лицето му. Това, което видя, го изненада повече от всичко през целия му живот. Защото кафявото лице беше наведено близо до неговото и (чудо на чудесата) големи блестящи сълзи стояха в очите на Лъва. Бяха толкова големи, ярки сълзи в сравнение със собствените на Дигъри, че за миг той се почувства така, сякаш Лъвът наистина съжалява повече за майка му, отколкото самият той. „Сине мой, сине мой“, каза Аслан. „Знам. Скръбта е голяма. Само ти и аз на тази земя все още знаем това. Нека бъдем добри един към друг.”


Каква вселена от утеха е свързана с тези думи: „Знам“. Христос е близо до страдащите, защото е Великият Страдалец. Той е върховният Йов, поразен от незаслужено бедствие; върховният Йосиф, предаден от собствените Си братя. На кръста Исус пое греховете ни и пое пълното жило на справедливостта от наше име, потъвайки в дълбините на ада и изоставеността. Никой никога не е страдал повече; никой никога не би могъл. Такава дълбочина на любовта може да задоволи нуждата ни в момента на болка.


За страдащите в нашия живот, нека бъдем по-малко като приятелите на Йов и повече като Исус Христос.

Последни публикации

Виж всички