Какво ще оставите вие под кръста?

Макс Лукадо


Сега хълмът е притихнал. Не неподвижен, а притихнал. За първи път през този ден няма шум. Глъчката е замряла при падането на мрака – доста странен мрак посред бял ден. Както водата потушава огъня, така сенките потушават присмеха. Вече няма подигравки. Няма подмятания. Няма подбиви. Постепенно изчезват и самите присмехулници. Един след друг зрителите се обръщат и започват да се разотиват.

Тръгват си всички освен вас и мен. Ние оставаме. Дошли сме да разберем. Затова чакаме в полумрака и се вслушваме. Чуваме псувните на войниците, въпросите на минувачите и плача на жените. Но над всичко това чуваме стенанията на тримата умиращи. Грапави, гърлени, жадни гласове. Те стенат при всяко помръдване на главата и всяко поместване на краката.

Но докато минутите се натрупват в часове, стоновете отслабват. Тримата вече изглеждат като мъртви. Издава ги само тежкото дишане.

Тогава Той надава вик. Главата Му се удря назад в надписа с името, сякаш някой рязко Го е дръпнал за косата, и Той изкрещява. Викът прорязва тъмнината като с кинжал. Изправен доколкото Му позволяват гвоздеите, Той извиква както човек вика приятел: „Елои!“

Гласът е стържещ, дрезгав. Отраженията от пламъка на факлата играят в широко отворените очи. „Боже Мой!“

Като пренебрегва пронизителната болка, Той се приповдига, докато раменете стигат над прободените китки. „Защо си Ме оставил?“ Войниците се стъписват. Плачът на жените замира. Един от фарисеите кима саркастично: „Сега пък вика Илия.“ Никой не се засмива.

Той е надал вик към небето и ви се струва, че небето всеки миг ще извика в отговор. Явно така и става. Защото лицето на Исус омеква и с последните Му думи се разпръсква следобедния мрак: „Свършено е. Татко, в Твоите ръце предавам духа Си.“

Докато Той издъхва, земята за миг се разтърсва. Изтъркулва се камък, препъва се войник. После тишината се завръща също така внезапно, както е била нарушена. И сега всичко е тихо. Подигравките са спрели. Вече няма на кого да се подиграват. Войниците смъкват мъртвите и разчистват мястото. Дошли са двама добре облечени мъже. Те получават тялото на Исус и се отправят към гробницата. А ние оставаме с реквизита от Неговата смърт. Три гвоздея в канчето.

Лудост е, нали? Да вярвате, че тези гвоздеи са задържали вашите грехове на дървото. Абсурдно е, нали? Че един разбойник се моли и получава отговор. (Или даже, че друг разбойник изобщо не се моли.)

Ние бихме планирали нещата по друг начин. Попитайте ни как трябва да се изкупи светът и ние ще ви покажем! Бели коне и пламтящи мечове. Злото бива повалено по гръб. А Бог седи на престол.

Но Бог да виси на кръст? Бог с разцепени устни, с подпухнали очи о с окървавено тяло? С натикана в лицето Му гъба? С набучено в ребрата Му копие? С хвърлен в краката Му жребий?

Не, ние не бихме написали драмата на изкуплението така. Но и никой не ни е молил за това. Актьорите, репликите и реквизитът са подбрани от небето и подредени от Бога. Нас никой не ни е канил да съставяме сценарии. Но ни канят да се качим на сцената. За да може Христовият кръст да стане за нас житейски кръст, ние трябва да донесем нещо на хълма.

Виждаме какво е донесъл Исус. Чрез пробитите ръце Той предлага да ни прости. Чрез разкъсаното тяло обещава да ни приеме. Извървял е пътя дотук, за да ни върне вкъщи. Облякъл е нашите дрехи, за да ни даде Своите. Това са Неговите дарове.

Въпросът е обаче какво ще донесем ние.

Не са ни канили да надписваме табелката или да доставяме гвоздеите. Не са ни молили да изтърпяваме храчките или пък тръните. Но се очаква да изкачим хълма и да оставим нещо под кръста. Разбира се не е задължително. Мнозина не го правят.

Мнозина са стигнали дотам, докъдето сме и ние. Повече умове от нашите са чели за кръста; по-добри умове от моя са писали за него. Много хора са разсъждавали какво е оставил Христос. Но малцина питат какво трябва да оставим ние.

Видяхте какво е оставил Христос. Какъв ще бъде вашият подарък? Защо не започнете например със злочестите си моменти? Онзи ужасен порок? Оставете го под кръста. Себичните прищевки и благородните лъжи? Дайте ги на Бога. Своеволието и своенравието ви? Бог иска и двете. Всяко препъване, всяко пропадане. Той ги очаква от вас. Защо? Защото знае, че не можете да живеете с тях… Нашите грешки Бог не само ги прощава, а и ги премахва! Просто трябва да ги донесем пред Него.

Освен това Той иска не само грешките, които сме правели някога. Иска и тези, които правим сега! Допускате ли грешки в момента? Пиете твърде много? Мамите в службата или в брака? Зле управлявате парите си? Зле управлявате живота си? Ако е така, не се преструвайте , че всичко е наред. Не се преструвайте, че не падате. Първо идете при Бога. Първата стъпка след препъването трябва да е към кръста. „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда.“ (1 Йоан 1:9).

Какво можете да оставите при кръста? Започнете със злочестите моменти. И докато сте горе на хълма, поверете на Бога и злобните си моменти. Вече сте разбрали, че приятелите невинаги се отнасят приятелски, нали? Съседите невинаги се държат по съседски. Някои работници никога не работят, а някои началници вечно началстват.

Вече сте разбрали, че обещанията невинаги се изпълняват, нали? Само защото някой се нарича твой баща, не значи, че ще се държи като твой баща. Само защото някой е казал „да“ пред олтара, не значи, че в брака не може да казва „не“. Вече сте разбрали, че ние, хората, сме склонни да си отмъщаваме, нали? Да си го връщаме тъпкано. Но Бог е вдъхновил един Свой слуга да напише, че „любовта не държи сметка за зло“ (1 Кор. 13:5). Затова иска да оставим всичкото зло под кръста. Не е лесно.

„Виж само какво ми направиха!“ – се противим ние и сочим как са ни удряли под кръста.

„Виж само какво направих Аз за теб!“ – ни припомня Той и сочи как са Го приковали към кръста.

Апостол Павел казва: „Търпете се един друг и си прощавайте взаимно, ако някой има оплакване против някого – както Христос ви прости, така и вие.“ (Кол. 3:13) Заповядано ни е (не като съвет, а като заповед) да не си правим списъци за злините против нас.

Освен това помислете, наистина ли искате да имате такъв списък? Действително ли държите да си правите каталог на всички несправедливости срещу вас? Откажете се от греховете си, преди да са ви завладели. Предоставете Му горчилката си, преди да ви е заразила. Но освен тези две неща има и трето. Дайте на Бога безпокойството си, преди да се е заселило във вас. Поверете Му своите зловещи моменти.

Мнозина от вас разбират за какво говоря. Поводи за тревоги и притеснения има навсякъде. Напрегнати и нервни, ние се безпокоим за всичко… Какво да правим с всички тези притеснения? Занесете своите безпокойства под кръста. Буквално! Следващият път, когато се тревожите за здравето или за дома, за парите или за полетите, направете си мислена разходка до кръста. Отделете няколко минути, за да разгледате подаръците на любовта.

Прекарайте палец по върха на копието. Подръжте бодливите тръни в длан. Прочетете дървения надпис, преведен на вашия език. И докоснете кафявата пръст, напоена с кръвта на Бога. Кръв, пролята вместо вашата. Гвоздеи, избирани заради вас. Надпис, оставен тъкмо за вас.

Всичко това е сторил за вас. След като го знаете, след като вече знаете всичко, което направил заради вас там и тогава, не мислите ли, че ще дойде да ви потърси и тук и сега?

Или както пише апостол Павел: „Нима Онзи, Който дори собствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички ни – няма да ни подари с Него и всичко друго?“ (Рим. 8:32)…

Сигурно в момента някои от вас си мислят: „Знаеш ли, Макс, ако оставя всичко това под кръста, няма да ми остане нищо освен хубавите моменти.“ Ами, именно!


„Той избра гвоздеите“, издателство Нов човек, 2003 г.