из книгата на Морган Скот Пек "The Road less traveled" (на български преведена „Изкуството да бъдеш Бог“), от раздела „Благодат“
Мързелът е противоположност на любовта. Духовното израстване изисква усилия. Актът на осъзнаване и разпознаване на леността в себе си е началото на нейното унищожаване.
Злото е реално. То е мързел, стигнал връхната си точка, своя краен предел. Според моето определение любовта е антитеза на леността. Обикновеният мързел е пасивен отказ от любовта. Някои нормално лениви хора дори няма да си мръднат пръста, за да разширят границите си, освен ако не бъдат принудени. Тяхното съществуване е демонстрация на нелюбов, но това още не значи, че те са зли. Истински злите хора, от друга страна, по-скоро активно, отколкото пасивно избягват собственото си разширяване. Те биха направили всичко по силите си, за да запазят своя мързел, цялостта на болните си половинки. Те ще използват всички средства, за да намалят и унищожат духовното около себе си.
Висшата цел на собственото разширяване, или иначе казано, на духовното развитие е индивидът да се слее с Бога. Това е да „знаеш“ заедно и чрез Бога, да имаш едно съзнание с Него. Ако като възрастни хора, които вземат свободно решения, за да променят света, ние идентифицираме своята независима вола с тази на Бога, тогава Той ще е приел чрез нашето съзнание нова и по-пълноценна форма на живот. Ние бихме били един вид представители на Бога, така да се каже, Негова десница и съответно част от Него. И след като чрез нашите съзнателни решения ние сме способни да променяме света според Неговата воля, нашият живот сам по себе си ще бъде оръжие на Божията благодат. Така ние самите бихме станали форма на Божията благодат, като работим от нейно име, като създаваме любов там, където тя не съществува, като издигаме своите събратя до нашето ниво на съзнателност и придвижваме човешкото развитие напред.
Повечето хора много често вземат решения, без да са напълно наясно какво правят. Те действат без да разбират собствените си мотиви и без да се досещат какви биха били последствията от собствения им избор. Какво да правим, когато ни носят вълните на морето от невежество? Някои са нихилистично настроени и затова казват „нищо“. Те предлагат да останем пасивни, като че ли в това огромно море не може да бъде предначертан разумен курс, който да води към значима цел. Но други, които осъзнават, че са загубени, имат смелостта да се надяват, че може да се измъкнат от невежеството чрез усъвършенстване на своето съзнание. Те са прави. Това е възможно. Но такова усъвършенствано съзнание не би ги осенило чрез ослепителния блясък на едно моментно прозрение. То се формира бавно, малко по малко и всяка частица трябва да бъде придобита чрез търпеливото усилие да учиш и да наблюдаваш всичко, включително себе си. Поелите по този път са смирени ученици. Поемането по пътеката на духовното израстване означава учение до последен дъх.
Ако следваме тази пътека неотклонно и ревностно, частиците на знанието започват да се наместват. Постепенно всичко започва да придобива смисъл. Ние достигаме до разбирането, че ни е необходимо да общуваме с Бога. Когато ние наистина знаем какво правим, ние ставаме част от безкрайното Божествено знание.
И все пак тези, които са постигнали това ниво на духовно развитие, винаги са обладани от едно щастливо смирение. Това е така, защото те са наясно, че тяхната необикновена мъдрост не произлиза от тях самите. Oсъзнаването на обвързаността с Бога намалява чувството за собствено Аз. „Нека бъде волята Ти, Твоята, а не моята! Нека бъда инструмент в ръцете Ти!“ Тази загуба на Аза винаги е съпътствана от спокоен екстаз, който донякъде прилича на чувството да си влюбен.
Въпреки, че е придружена с изпитването на наслада, духовната сила е и ужасяваща. Много е лесно да действаме, когато малко знаем и оставяме нещата да се носят по течението. Колкото е по-дълбоко съзнанието обаче, толкова по-широка е информацията, която трябва да асимилираме при вземането на решенията. Колкото повече знаем, толкова по-сложно става решението.
Трансформацията (лечението) обаче не е лесен процес. В моята практика като психолог съм забелязал, че веднага след като разберат, че в крайна сметка от тях по време на психотерапията ще се иска да поемат цялата отговорност за своето състояние и за лечението, повечето пациенти, независимо колко силно желаят отначало терапията, се отказват. В повечето случаи те като упорити малки деца ритат с крака и крещят, докато ги водят към пълната отговорност за себе си.
Стигнал съм до убеждението, че волята на пациента да израсне е решаващия фактор, определящ изхода на процеса като сполучлив или несполучлив. Очевидно е, че по същността си желанието за израстване е явление, идентично с любовта. Тя е стремеж към разширяване, за да бъде постигнато духовно развитие. Хората, които наистина обичат, са хора, които израстват. Аз съм убеден, че тази любов е достъпна за всеки и че всички ние еднакво сме обгърнати от любовта на Бога. Защо тогава само някои хора израстват духовно, въпреки тези обстоятелства? Единственият отговор, който мога да дам, е, че повечето от нас предпочитат да не чуят призива и да отхвърлят неговата помощ. Думите на Христос: „Мнозина са призвани, малцина са избрани“, аз ще парафразирам така: „Всички ние сме призвани от благодатта, но много малко от нас се решават да откликнат на призива.“
Защо повечето от нас се противопоставят на благодатта? Това е нашият мързел, първородният грях на ентропията, с който всички ние сме прокълнати. Също както благодатта е първоизточникът на силата, която ни кара да се възкачваме по стълбата на човешкото развитие, така ентропията ни кара да се противопоставяме на тази сила, за да запазим удобството си и да останем на същото равнище, като дори слезем надолу към още по-непретенциозни форми на съществуване.
Призивът на благодатта е повишаване, един вид подтик към по-голяма отговорност и власт. Да съзнаваш благодатта, да изпитваш лично нейното постоянно присъствие, да разбираш собствената си близост с Бога, означава да изпитваш продължително вътрешно спокойствие, на каквото малко хора са способни. От друга страна, това осъзнаване носи със себе си огромна отговорност, защото да чувстваш, че си близък с Бога, значи да си готов да поемеш Неговите задължения, да станеш проводник на Неговата любов и сила. Да последваш зова на благодатта значи да се отдадеш на живот, изпълнен със загриженост и усилия, със себеотдаване и жертви, значи да тръгнеш по пътя от духовното детство към зрелостта. Т. С. Елиът е описал много добре тези неща в един пасаж от пиесата „Убийство в катедралата“:
„Замислете се за момент върху значението на думата „мир“. Не ви ли се струва странно, че ангелите е трябвало да прогласят мира, когато светът непрекъснато е бил разтърсван от война и от страх от война? Не ви ли се струва, че гласовете на ангелите са били грешка, и че обещанията им а били лъжа и разочарование?
Помислете сега как самият наш Господ говори за мира. Той казва на своите: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не както светът дава“. Дали Той има предвид мира, както го разбираме ние; кралят на Англия в мир със съседите; бароните в мир с краля; стопанинът, който се радва на плодовете на мирния си труд, пие хубаво вино с приятел, а жена му припява на децата му? Неговите ученици не познаваха такова нещо: те поеха по един дълъг и труден път по суша и море, за да познаят изтезанията, затворите, разочарованието, да изстрадат смъртта на мъчениците. Какво е имал предвид Той тогава? Ако си зададем този въпрос, трябва да си припомним и едни други Негови думи: „Аз ви давам не както светът дава…“ Това значи, че Той е дал на учениците мир, но не мира, който познаваме ние.“
Има много хора, които по силата на своята пасивност, зависимост, мързел и страх искат да им се покаже всеки сантиметър от пътя и да са сигурни, че всяка следваща крачка ще бъде безопасна и че си струва времето. Това не може да стане, защото пътуването към духовното израстване изисква смелост, инициативност и независимост на мисълта и действието. Дори когато думите на пророците и помощта на благодатта са на наше разположение, пътят трябва да бъде изминат самостоятелно.
Comments