Истинска надежда – дори по време на Коронавирус

от Нейтън Питърсън, Интерварсити

Това е спомен, който няма да забравя скоро. Започвайки като ранна съботна сутрин с пазаруване от магазина, скоро се превърна в нещо друго. Приближавайки се до паркинга, пълен до пръсване, коремът ми започна да се свива. Моят план да отида и да се върна за нула време, май няма да стане…


Палето от опакована тоалетна хартия беше първото нещо, което видях точно там, в средата на пътеката - като разпродажба на Черен петък, която нещо се е объркала. Тогава видях опашката хора, които се въртяха близо до касите - опашка, която продължаваше чак до дъното на магазина. След това забелязах празните рафтове и съобщенията, в които се казваше, че ориз, вода и тоалетна хартия се разпределят на дажби.


Добре дошли в края на света, помислих си. О, човечество, чудесно се справяш да запазиш спокойствие. Тази сутрин вътрешният ми циник работеше извънредно.


Но след това започнах да виждам нервните погледи, женско лице, покрито с маска, начина, по който зареждащите в магазина продължаваха да карат все повече и повече палети. Човекът зад мен на опашката сподели как интерната на сина му се затваря и че той не е предвидил в бюджета си да храни още едно гърло през този месец, особено вечно гладен тийнейджър.


Докато стигна до опашката за касите, цинизмът ми ме беше изоставил. Хората бяха сериозно уплашени, лошо разтърсени - така бях и аз. Всички го чувствахме, отчаянието да не можем да контролираме нещо, да се чувстваме в безопасност. Може би всички сме отишли в магазина, за да се запасим с хранителни стоки за седмицата (или следващите няколко), но това, което наистина търсехме, е нещо, което магазинът никога не би могъл да предложи, независимо колко добре е запасен.


Дефиниране на истинската надежда

Преди две години по време на ребрандирането на InterVarsity (Американският еквивалент на БХСС – б. пр.) започнахме да използваме термина „истинска надежда“. Това е нещо, върху което сме разсъждавали, молили сме се и се стремим да усъвършенстваме в живота си:


Същността на опитността, която предлагаме на хората - ядрото на нашето служение - е надеждата… Но ние също така вярваме, че истинската промяна и мир са възможни чрез Исус, защото ние самите сме били трансформирани от истинската надежда, която сме намерили чрез смъртта му за нашия грях, възкресението му от гроба и постоянната му работа, изкупила всичко… Простичко казано, всеки път, когато някой срещне човек, събитие или ресурс от InterVarsity, ние искаме те да погледнат по-дълбоко към надеждата, която намираме в Исус. Да общуваме и живеем така, че да е ясно, че надеждата е централна за това, което правим и кои сме ние.


Имайки предвид всичко, което се случи - дори и през последните няколко дни - все още ли са верни тези думи? Като InterVarsity и по-важното като последователи на Исус, все още ли копнеем и стремим ли се да въплътим истинска надежда? Да, вярвам, че трябва, сега повече от всякога.


Божието време за съживление

В този нов сезон истинската надежда не е клише. Не, но Бог, в Своята мъдрост и суверенитет, знае как хората в момент като този ще жадуват осезаема надежда. Те са отчаяни за нещо истинско, за което да се вкопчат… не само „Успех!“ или „Пазете се!“ или съчувствено съобщение. Те се нуждаят от надеждата, която предлага само Исус. Този вирус не е просто срив в системата или грешка в Божия план за съживление. Не, това е част от историята.


Лесно е да пренебрегнем и сведем до минимум борбите, пред които сме изправени като християни. Защо да бъдем толкова негативни? Защо да се задържаме на страданието, когато можем да мислим за радост и мир? Но колко често най-дълбоките корени на мир и радост и всички останали плодове на Духа се вграждат в душите ни, когато всичко си върви добре?


По някакъв начин надеждата изглежда най-очевидна, „най-истинска“ в моменти като този. Павел пише: „Угнетявани сме отвсякъде, но не сме утеснени; в недоумение сме, но не до отчаяние; гонени сме, но не изоставени; поваляни сме, но не погубени. Винаги носим в тялото си убиването на Господ Исус, за да се яви в тялото ни и животът на Исус.” (2 Кор. 4: 8–10). Надеждата му изглежда толкова жива в този момент заради напрежението между земната борба и небесната издръжливост.


Във всичко това не мога да не се замисля за минали съживления, мислейки за връзките между борбите, катаклизмите и експлозивния растеж на Църквата. Ами ако в момента преживеем един от тези моменти? Работата не е там как ще планираме или каква стратегия ще измислим, но какво ще стане, ако това е начинът, по който да започне съживлението? Може би само нещо толкова драстично би било достатъчно, за да изтръгне обществото ни от неговата апатия към Бога.


Исус ни кани в този момент да бъдем Неговите истински, осезаеми ръце и крака. Ще отговорим ли на този призив? Ще обичаме ли добре ближните си? Ще достигнем ли и до другите, особено сега в сезон, в който изолацията и самотата са извън всяка мярка, в техен собствен вид пандемия?


Дори и да си мислим да кажем „да“ на този призив може да се окаже трудно, страшно и неудобно, камо ли всъщност да го направим. Но хората ще се обърнат нанякъде, търсейки надежда… Въпросът е дали те ще се разсейват с нещо (като да се запасяват с тоалетна хартия) или ще срещнат някой като вас или мен, който може да сподели Източника на истинска надежда - надежда, която ще издържи и ще процъфти дълго след като COVID-19 остане само спомен в учебниците по история?