За смирението

(Из „Човекът пред Бога", част ІІ) Митроп. Антоний (Сурожки)

Да се говори за смирението винаги е трудно, защото не познава истинското смирение онзи, който не се е смирил. Но въпреки всичко, можем да кажем нещо по темата, за да открием насока за размисъл.


Когато става дума за смирението, ние се сещаме най-вече за поведението на човек, който, щом го хвалят или говорят за него нещо хубаво, се опитва да докаже, че това не е вярно; или за поведението на човек, който, щом му хрумне мисълта, че е казал нещо добро или е извършил нещо похвално, се старае да отхвърли тази мисъл от страх да не се възгордее. Двата подхода ми се струват неправилни – не само по отношение на самите нас, но и по отношение на Бога: да смятам, че направеното или казаното от мен не може да бъде добро или че може да доведе до гордост – е погрешно. Необходимо е просто да променим възгледите си: ако Бог ми е помогнал да кажа нещо истинно, добро, правилно или да направя нещо достойно и за Него, и за мен като човек, аз трябва да се науча да Му благодаря за това. Не да си приписвам заслугата, но да не отричам самия факт и да премина от тщеславие или гордост към умилена благодарност.


Това е първото, което можем да кажем за смирението, защото това е първата задача, която стои пред всекиго от нас. Лъжливото смирение е едно от най-разрушителните неща; то води до отричане на доброто, което е в нас, а това е несправедливо спрямо Бога. Господ ни дава и ум, и сърце, и добра воля, и обстоятелства, и хора, на които можем да сторим добро; и трябва да го вършим със съзнанието, че това е добро, но то не е наше, а Божие, дадено ни от Бога.


Второто: на смирението са противопоставяни най-вече гордостта или тщеславието. Между едното и другото съществува голяма разлика.


Истински гордият човек е човекът, който не признава над себе си нито Божия, нито човешкия съд; който сам за себе си е закон. В живота на авва Доротей има eдин епизод, как, при посещението му в един манастир, му посочили твърде млад монах като образец за смирение: той никога не се гневял, не се възмущавал, не възразявал, когато го хулели или унижавали. И Доротей, който бил опитен в духовния живот, не повярвал; той извикал този монах и го попитал: „По какъв начин, въпреки твоята младост, си достигнал такова съвършенство, че когато те хулят, унижават и оскърбяват – ти никога не се гневиш?". А монахът отговорил: „За какво да се гневя, когато някакви псета лаят срещу мен?" Неговото духовно състояние не било смирение и примиреност, а абсолютна свобода не само от човешко осъждане, но и просто от мнение; какво говорели хората за него – не го засягало, той бил съдия сам на себе си. Ако изходим от това, разбира се, Божият съд също е отстранен, остава единствено собственият съд. Това е състояние на пределна, завършена самота; състояние, в което за човека повече не съществува Бог и съд извън него самия.


Твърде силно се различава от това тщеславието. То е състояние на пълна зависимост от мнението на хората, но не и от Божия съд. Тщеславният човек търси похвали и одобрение, при което най-унизителното е, че ги търси от хора, чието мнение дори не уважава – само и само да го хвалят. И в момента, в който някой започне да го хвали или просто да одобрява постъпките му, хвалещият изведнъж придобива в неговите очи всички превъзходни качества, превръща се в умен и справедлив съдия. Това съдържа и друга страна: ако започнем да се надяваме, че някой ще ни похвали, ние очакваме похвала не за най-възвишеното и най-благородното, което е в нас, а за каквото ни попадне. И в крайна сметка издребняваме, защото търсим одобрение за каквото и да е, само с цел да ни одобрят; одобряват ни безразсъдни хора, които не притежават строг Божи критерий за преценка. Получава се така, че тщеславният човек зависи изцяло от хорското мнение и насърчение; за него е катастрофа, когато го съдят строго или го отричат по някакъв начин; и като допълнение: само за да заслужи похвала, той се задоволява с твърде малко, с най-незначителни неща.


Смирението е напълно различно качество. То е не просто липса на тщеславие: липсата на тщеславие се явява като че вторичен плод. То не е и отсъствие на гордост, тоест интегрална, абсолютна затвореност в себе си – въпреки че тази затвореност се разбива със смирение.


Смирението започва от момента, в който влезем в състояние на вътрешен мир: мир с Бога, мир със съвестта и мир с онези хора, чийто съд отразява Божия съд; това е примиреност. Едновременно, това е примиреност с всички обстоятелства в живота. Състояние, при което независимо какво се случва, човек го приема като от Божията ръка. Това не означава, че всички събития са пряк резултат от Божията воля; но каквото и да се случва, човек вижда своето място като Божи пратеник.


Мисля, че трябва да поясня това. Някой от отците на Църквата казва, че всички събития в историята, в широкия смисъл на думата, или просто в историята на нашия живот, се определят от съотношението на три воли: волята Божия, винаги блага, всемогъща и все пак поставила като свой предел човешката свобода; сатанинската воля, винаги зла, но не всесилна, всякога насочена към разрушение и към зло, и въпреки всичко неспособна да върши това зло непосредствено, защото дяволът не е господар на земния тварен свят. И между тях – човешката воля: колебаеща се, откликваща и на волята Божия, тоест на Божия призив, на Божията заповед, но и на нашепванията на сатаната, на неговите измамни обещания, на привличането към злото, което човек усеща в себе си. Апостол Павел казва, че сякаш различава в самия себе си две стихии: закона на вечния живот, устремяващ го към Бога; и закона на инертността, който го води към тление и разпад. Това съществува във всеки от нас. Поради тази причина ние невинаги избираме правилно между влиянието на Божията воля и волята на злото. Колебаем се: понякога правим избор в полза на злото, а понякога – в полза на доброто.


Не всичко, което се случва в живота, можем да определим еднозначно като воля Божия за едно или друго. Обикновено е налице много по-сложна ситуация, когато човек се явява или Божи сътрудник, или проводник на злата воля на тъмна сила. Но когато пред нас се разкрива някаква ситуация, колкото и мрачна и ужасна да е тя, Бог може да ни каже: в този мрак ти трябва да внесеш светлина, в тази област на ненавист е нужно да внесеш любов, в този хаос е необходимо да внесеш хармония; твоето място е там, където сатанинската воля действа най-решително, най-разрушително... В този смисъл отците на Църквата, подвижниците, винаги разглеждали всички ситуации, в които се намират, като воля Божия – не защото неблагоприятната ситуация била предизвикана от Бога, а защото тяхното място било там.


Вътрешната примиреност с обстоятелствата, с хората, не означава, че сме длъжни да разглеждаме всички тях като добри, но означава, че нашето място е сред тях, за да можем да внесем нещо.


Латинската дума humilitas произлиза от humus, тоест „плодородна почва" или просто „земя". И ако вземем земята като притча, ето – тя лежи безмълвна, открита под небето; приема безропотно и дъжда, и слънцето, и семето; приема оборския тор и всичко, което изхвърляме от нашия живот; в нея се врязва плугът и я ранява дълбоко, но тя остава открита, приема всичко и от всичко принася плод. Според вижданията на някои писатели, смирението – това е именно състояние на човешката душа, в което тя безмълвно, безропотно е готова да приеме всичко, което й бъде дадено, и от всичко да принесе плод.


Когато търсим смирение, можем да поставим пред себе си въпроса: как се отнасяме към факта, че Господ ни поставя в едни или в други обстоятелства? С вътрешен мир или с протест, с придирчивост? „Не искам това, искам друго – защо ме изпрати тук? Искам добро, ти трябваше да ме пратиш в обстановка, където всички около мен са добри и ще ме вдъхновяват, ще ми помагат, ще ме носят на ръце; защо ме изпрати в атмосфера, където всичко е мрак, всичко е лошо, всичко е дисхармония?"


Такава е нашата обичайна реакция и това е един от показателите, че реакцията ни не е смирена. Когато казвам „смирена", не става дума за това да чувстваш или да съзнаваш себе си като победен: „Какво мога да сторя срещу Божията воля – ще се смиря". Не, не усещането за победеност, а активното смирение, активният вътрешен мир ни правят посланици, апостоли, хора, които са изпратени в мрачния, труден свят, и които знаят, че тяхното място е там – отредено от природата или по благодат.


В едно от писмата си св. Теофан Затворник пише на своя кореспондентка: „Учудвам се... Вие сте отишли на кални бани, за да лекувате своя ревматизъм, а когато върху Вас изливат помия, за да изцелят душата Ви от нейните недостатъци – Вие се оплаквате". Подобен поглед към въпроса за смирението е много интересен. Всъщност ние избираме калните бани, а помията, която изливат върху нас, за нас избират другите – и ние се оплакваме. Почти винаги в това се крие съществената разлика. Преп. Серафим Саровски казва, че човек може да поеме върху себе си и да изпълни всеки избран по собствена воля подвиг, защото себелюбието, гордостта му дават енергия за това, но да се справи с поднесеното от съдбата (той не употребява думата „съдба", но с това, което му изпрати Бог) е съвсем друга работа: „тази ситуация не съм я избирал аз!". И трябва просто да приемем Божията воля; но не пасивно, а да се сведем, както правят земен поклон, да получим благословение и да започнем този подвиг: смиреното вършене на делата си.


Както вече казах, смирението е твърде сложна тема в смисъла на това, че тази дума покрива много понятия. Един английски писател беше казал, че смирението – това е преди всичко реализъм; когато на мисълта, че съм гениален, аз отговарям спокойно на себе си: не бъди глупак, ти си много посредствен човек! – това е началото на смирението, което произтича от реалния поглед върху нещата. Реализмът може да идва и от чувството за хумор: направил си нещо, чувстваш, че това е много хубаво, а поглеждаш и... Помня една случка, която стана в детски летен лагер. Един от моите другари се разсърди, изпадна в страшна ярост; и нашият ръководител, вместо да започне да го вразумява, взе едно огледало и го постави пред него; когато младежът видя своята физиономия – целият му гняв стихна, защото никак не му се искаше да изглежда такъв. Можете да си представите миловидното лице, което изведнъж се изкривява от ярост. И ако се отнасяме към себе си по този начин, много често в нас би се раждал този вид смирение, който произхожда просто от реализъм.


Най-дълбокият вид смирение, смирението на светиите произтича от това, че те виждали с духовния си поглед Божията красота и светостта Божия; и не че сравнявали себе си, но се чувствали така поразени от тази неописуема красота, че оставало само едно: да паднат ничком в свещен ужас, в любов, в изумление; и тогава вече няма и да си спомниш за себе си, защото красотата е такава, че вече е безинтересно да мислиш за собствената си личност. Кой ще гледа себе си, когато може да гледа към нещо, превъзхождащо всяка красота?!...