За богохулството

от д-р Морган Скот Пек, психиатър и лектор

Трябва да приемем, че истинската религия е радикална, т.е. същностно дълбока. Религиозните въпроси са най-основните, най-фундаменталните проблеми на съзиданието и разрушението, на природата и смисъла на живота, на доброто и злото. Ако т. нар. религия не е радикална, можем да смятаме, че е просто суеверие, не по-дълбоко от фатализма, че черната котка носи лош късмет. От друга страна, ако икономическото и политическото поведение не е пропито с дълбока вяра, то носи белезите на несъстоятелност и нереалистичност. Липсва му интегритет. Иначе казано, изповядването на някаква религия би било дълбока заблуда, ако не определя в значителна степен икономическото, политическото и социалното поведение на човека.


Това повдига въпроса за богохулството. Номерирането на Десетте Божии заповеди не е случайно. Макар че нарушаването на първата и втората (идолопоклонничеството) е може би в основата на всички грехове, а нарушаването на третата – грехът на греховете.


Нарушаването на Третата Божия заповед – „Не споменавай напразно името на Господа, твоя Бог“ – се нарича богохулство. Тя е още по-трудно разбираема от заповедта за идолопоклонничеството, и още по-опасна. Обикаляйки страната, аз се удивлявам колко често природата на богохулството бива тълкувана погрешно. Повечето хора смятат, че богохулство е да ругаеш или да използваш неприличен език… Аз съм убеден, че Бог би предпочел да Го обожаваме, вместо да Му се сърдим. Но мисля също, че Той е доста толерантен към нас, дори когато Го виним за нещастията си. Макар че този гняв е сляп и незрял, ние все пак го свързваме с Него. Не се съмнявам, че Той очаква да се отнасяме към Него с постоянен възторг дотолкова, доколкото една жена би била постоянно доволна от поведението на съпруга си и обратното. Всяка сериозна връзка предполага, дори налага известен смут, и според мен Бог не е толкова дребнав, че да се притеснява особено, ако от време на време възкликваме „Господи!“, когато например разберем, че сме допуснали грешка или „О, Боже!“, ако сме изненадани от нещо… Това, което истински Го ядосва, е да използват името Му. Точно това означава богохулството – да използваш Божието име, когато всъщност не си свързан с Него, преструвайки се, че си.


Спомням си два съвсем различни случая. Веднъж имах възможност да участвам в конференция, на която големият мюсюлмански суфи учител Идрис Шах говори и в двата почивни дни. Към края на втория ден той каза: „Говоря пред вас вече четири часа. Може би сте забелязали, че още не съм произнасял думите „любов“ и „Бог“. Не бива да използваме с лека ръка тези думи. Те са… свещени."


Другият случай е свързан с едно семейство, при което ми се наложи случайно да прекарам веднъж почивните дни. Двамата изглеждаха много религиозни. Всяко второ изречение започваха с „Бог направи това“, „Бог направи онова“, „Бог ни каза това“, „Бог ни води в онова“. И междувременно във всяко изречение ставаше дума за кой с кого се е залюбил, кой се развежда, кой не ходи редовно на църква, чии деца са се оказали калпави. Не коментирах изразните им средства, но когато най-после се отървах от тях в неделя, ми се струваше, че ако още веднъж чуя, че „Бог направил това или онова“, ще повърна.


Именно просташкия начин, по който тази двойка използваше религиозния език, има предвид Третата Божия заповед под „споменаване на Божието име напразно“. Те едновременно тривиализираха Бога и маскираха низостта си – макар че не успяваха да прикрият нищожността си от когото и да било, освен от себе си.


По отношение на богохулството, не мисля, че простъпката на тази двойка беше особено сериозна. Доколкото мога да преценя, те не бяха виновни в нищо повече от обикновено клюкарстване. По-сериозното богохулство е по-недоловимо, по-трудно се открива и описва и затова е много по-опасно. Но независимо от степента си богохулството е лъжа на лъжите. То е използване на свещеното за прикриване на скверното, на привидна чистота за прикриване на гнусна вина, на благородство за прикриване на низост, на красота за прикриване на грозота, на святост за освещаване на поквара. То е престорена набожност и съзнателно използване на маската на набожност. Макар че всички лъжи са проява на отсъствието на интегритет, богохулството е най-зловредната му форма. Основният му механизъм е психологически трик, посредством който се постига раздробяване, и оттам, изпразване от смисъл…


Важно е да помним, че богохулството винаги е свързано с поведението. Човек, който понякога има низки мисли, но не ги осъществява, не е богохулник. Такъв е по-скоро онзи, който говори като светец, но се държи мерзко. Бизнесменът, който ходи на църква в неделя сутрин, и вярва, че обича Бога и Неговите творения, а в понеделник сутрин няма проблеми с политиката на компанията си да изхвърля токсични отпадъци в близката река – „християнинът в неделя сутрин“ – е истинският богохулник. Независимо от своята наситеност, независимо от степента на съзнателност и решителност, подобно принизяване на религията неизбежно е богохулно.


Когато сме свикнали с нещо и го приемаме за нормално, ние обикновено сме толкова близо до него, че не можем да го видим в нормалните му измерения. Не бива да си позволяваме близостта да ни заслепява и да не виждаме обичайното богохулство в църквата и обществото. Иска ми се тези прояви да не ви дават покой.


Из книгата на д-р Морган Скот Пек „Изкуството да живеем заедно“, издателство Кибеа, 1997