Душата се нуждае единствено от Словото

из книгата „За свободата на християнина“, 1520 г. от Мартин Лутер

Християнската вяра се вижда на мнозина като нещо лесно; не, по-добре да кажем: не малко дори я причисляват, така да се каже, сред социалните добродетели. Те правят това, понеже не намират видимо доказателство за нея и никога не са опитвали нейната ефективност, понеже за никой човек не е възможно да пише добре за нея или да разбере правилно това, което е написано добре, ако по някое време не е опитал от духа ѝ под натиска на изпитанията. Докато този, който я е опитал дори в много малка степен, никога не може да пише, говори, мисли или слуша достатъчно за нея, понеже тя е жив извор, извиращ за вечен живот, както Христос я нарича в четвърта глава на светия Йоан.


Макар да не мога да се хваля с изобилие и макар да съзнавам колко зле съм подготвен, аз все пак се надявам, че бивайки оформен чрез различни изкушения, съм достигнал да притежавам някаква малка капка вяра и че мога да говоря по този въпрос, ако не с пълна елегантност, то със сигурност с повече сила, отколкото тези прозаични и твърде изтънчени любители на спорове, които по-рано са говорели за нея без да разбират собствените си думи. Тогава, за да мога да покажа един по-лесен път за невежия – понеже единствено на тези се опитвам да служа – аз първо полагам следните две твърдения относно духовната свобода и робство:


- Християнинът е най-свободния господар на всичко и не е подчинен на никого. - Християнинът е слуга, натоварен с най-много задължения, подчинен на всеки.


Макар тези две твърдения да изглеждат противоположни, все пак те са думи на самия Павел, който казва: „Защото, при все че съм свободен от всички човеци, аз направих себе си роб на всички“ (1 Кор. 9:19) и: „Не оставайте на никого длъжни в нищо, освен един друг да се обичате, защото който обича другия, изпълнява закона.“ (Рим. 13:8). Любовта по своята природа е задължена и покорна на възлюбения обект. Така дори Христос, макар да е Господар на всичко, все пак се роди от жена, роди се под закона, едновременно свободен и роб, едновременно в Божия образ и в образа на слуга.


Нека да изследваме един по-дълбок и не толкова лесен принцип: Човек е съставен от двойна природа: духовна и телесна. По отношение на духовната природа, която се нарича „душа“, той е духовен, вътрешно нов човек. По отношение на телесната природа, която се нарича „плътска“, е външно стар човек. Апостолът говори за това: „…но ако и да тлее нашият външен човек, пак вътрешният всеки ден се подновява.“ (2 Кор. 4:16). Резултатът от това различие е, че в Писанията се правят противоположни твърдения за същия човек. В същия този човек тези двете се противопоставят една на друга: плътта воюва срещу духа и духа срещу плътта (Гал. 5:17).


Ние първо ще се спрем на вътрешния човек, за да видим чрез какви средства човек бива оправдан и направен истински християнин, т.е. един духовен, нов и вътрешен човек. Сигурно е, че абсолютно нищо от външните неща, както и да са наречени те, няма никаква сила да донесе оправдание и християнска свобода, нито пък от друга страна, липса на оправдание и робство. Това може да бъде показано чрез един прост аргумент. Каква е ползата за душата, ако тялото е в добра форма, свободно и пълно с живот, ако то може да се храни, пие и да действа според своите желания, докато дори най-нечестивите роби на всеки порок преуспяват в тези неща? Отново, каква вреда причинява лошото здраве, робството, глада, жаждата или кое да е друго външно зло на душата, когато дори най-светите и най-свободните в съвестта си хора са измъчвани от тези неща? Никое от тези състояния няма нищо общо със свободата или робството на душата. И така, не би било от някаква полза, ако тялото бъде украсено със скъпи дрехи, живее в свети места, заема свещени длъжности, моли се, пости и се въздържа от определени храни или прави каквото и да е от нещата, които могат да се свършат чрез тялото и в тялото. Нещо напълно различно е необходимо за оправданието и свободата на душата, понеже нещата, за които говоря могат да бъдат направени от всеки безбожен човек и от посвещението на тези неща произлиза само лицемерие.


От друга страна, не би донесло никаква вреда на душата това, че човек е облечен със светски дрехи, живее в светски места, яде и пие както обикновено, не се моли високо и оставя неизпълнени всички неща, които описахме по-горе, които могат да бъдат извършени от лицемерие. И за да отхвърлим всичко, дори спекулациите, размишленията и каквото и друго да бъде извършено чрез напрягането на самата душа, то не е от полза. Едно нещо и само едно е необходимо за живота, оправданието и християнската свобода; и това е най-святото слово на Бога, евангелието на Христос, както Той казва: „Аз съм възкресението и животът. Който вярва в Мене, макар и да умре, ще живее.“ (Йоан 11:25). И също Йоан 8:36: „ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни.“ И Матей 4:4 – „Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което излиза от Божиите уста.“


Нека следователно да държим като сигурно и твърдо установено, че душата може без всичко, освен Божието слово, без което нито една от нуждите ѝ не е снабдена. Но ако има Словото, тя е богата и не се нуждае от нищо, защото това е Словото на живота, на истината, на светлината, на мира, на оправданието, на спасението, на радостта, на свободата, на мъдростта, на добродетелите, на благодатта, на славата и на всяко добро. Поради тази причина пророкът в целия псалом (Пс. 119) и на много други места въздиша и вика към Божието слово с толкова много стенания и думи. Отново, няма по-жесток удар на Божия гняв от този да изпрати глад за слушане на Неговите думи (Амос 8:11); както и няма по-голям дар от Него от това да изпрати Словото Си, както е казано: „Изпраща Словото Си и ги изцелява, и ги отървава от ямите, в които лежат.“ (Пс. 107:20). Христос не е бил изпратен за друго служение, освен за това на Словото и чинът на апостолите, на епископите и на цялото тяло на свещенството са били призовани и определени не за друга цел, а за служение на Словото.


Но вие ще запитате – „Какво е словото и чрез какви средства то е използвано, понеже има толкова много Божии думи?“ Аз отговарям: апостол Павел (Рим. 1) обяснява какво е това, а именно: благовестието от Бога за Неговия Син, въплътен, страдащ, царуващ и прославен чрез освещаващия Дух. Да проповядваш Христос означава да храниш душата, да я оправдаваш, да я освобождаваш, да ѝ служиш, ако тя вярва на проповядваното. Понеже единствено вярата и ефективното използване на Божието слово носят спасение. „Защото ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите, ще се спасиш.“ (Рим. 10:9). И отново: „Понеже Христос изпълнява целта на закона, за да се оправдае всеки, който вярва.“ (Рим. 10:4); и „Праведният чрез вяра ще живее“ (Рим. 1:17). Защото Божието слово не може да бъде прието и почитано чрез някакво дело, но единствено чрез вяра.


Следователно, ясно е, че както душата се нуждае единствено от Словото за живот и оправдание, така тя се оправдава и освещава единствено чрез вяра и не чрез дела. Защото, ако тя би се оправдавала чрез някакви други средства, не би имало нужда от Словото, нито пък от вярата… Следователно, когато започнете да вярвате, Вие в същото време научавате, че всичко, което е във Вас е единствено вина, грях и осъждение; според думите: „Всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога“ (Рим. 3:23) и отново: „Няма праведен ни един; няма никой разумен, няма кой да търси Бога. Всички се отклониха, заедно се развратиха; няма кой да прави добро, няма нито един.“ (Рим. 3:10-12). Когато научите това, вие ще знаете, че Христос е необходим за вас, понеже е страдал и възкръснал отново за вас, така че вярвайки в Него, можете чрез тази вяра да станете други хора, всичките ви грехове да бъдат простени и да бъдете оправдани чрез заслугите на Другиго т. е. единствено на Христос.


Тогава, тази вяра може да царува единствено във вътрешния човек, както е казано: „Със сърце човек вярва и се оправдава“ (Рим. 10:10). И след като единствено тя оправдава, очевидно е, че вътрешния човек не може да бъде оправдан, освободен, и спасен чрез никакви външни дела или трудове и че никакви дела нямат каквото и да е отношение към него. И така, от друга страна, единствено поради нечестието и неверието на сърцето, а не чрез някакъв външен грях или дело, той става виновен и роб на греха, заслужаващ осъждение.


Следователно, първата работа на всеки християнин трябва да бъде, да остави настрана всякакво упование на дела и да засилва все повече и повече единствено своята вяра и чрез нея да расте в познание не на делата, но на Христос Исус, Който е пострадал и възкръснал отново за него, както учи Петър, когато казва, че никое друго дело не е християнско. Така Христос, когато евреите Го попитали какво да правят, за да вършат Божиите дела, отхвърлил множеството на делата, с които виждал, че те се надували и им заповядал само едно нещо, казвайки: „Това е Божието дело – да повярвате в Този, Когото Той е изпратил, защото Него Отец е потвърдил с печата Си.“ (Йоан 6:27-29). Следователно, правилната вяра в Христос е богатство, което не може да се сравни с нищо, защото носи със себе си пълно спасение и опазва от всяко зло, както е казано: „Който повярва и се кръсти ще бъде спасен; а който не повярва, ще бъде осъден.“ (Марк 16:16)…